— Нямам парализа, нали?
— Не, но на мозъчното сътресение, с което си се разхождала насам-натам, ще му трябва време да отшуми, иначе ще имаш неврологични проблеми. Тичането е забранено.
— Както и падането по стълби.
Той се усмихна.
— По добре е да се отучиш от този навик.
— Обещавам. — Пръстът й задраска по чаршафа, сякаш нямаше търпение да го отметне. — Предполагам обаче, че ще се наложи да ме водиш на по-безопасни места.
Изражението му веднага стана сериозно.
— Сорая, обещавам да те измъкна веднага щом стане възможно. Само ден-два, за да довършат изследванията, и после ще се възползваме от влиянието на Робине, стига все още да говори с мен.
— Какво е станало между вас?
— Аз те изпуснах, а той беше готов да ми съсипе кариерата, ако не те намеря жива и здрава.
— Ще говоря с него.
— Най-после! Имам си защитник!
Той се засмя и тя се присъедини към него, въпреки че леко я позаболя. Болката нямаше значение. Тя просто й напомняше, че е жива, а от тази мисъл й ставаше добре.
— Но ще трябва да бъдеш много добра — каза Арон. — Имаш нужда да поостанеш в леглото.
— Не се тревожи. Вече изпитвам здравословен респект към мозъчните сътресения. — Тя се усмихна широко. — Добре, че имам хотелска стая, нали?
Той кимна.
— Но сега трябва да си почиваш.
— След минута. Моля те, подай ми джиесема.
Той я изгледа строго, но изпълни желанието й. Порови в плитко шкафче, донесе й го и когато го включи, тя видя четири съобщения от Хендрикс, но нито едно от Питър. Погледна към Арон.
— Окей, хайде сега, чупката.
— Какво означава това? — намръщи се той.
— Остави ме сама.
Той кимна.
— Ще бъда отвън.
— Нямаш ли си друга работа?
— Имам. — Той отиде до вратата, отвори я и се усмихна. — Но се уча да я прехвърлям на други.
В гълчавата на ресторанта Борн едва не пропусна да си чуе телефона. Тъкмо се беше развихрил и извличаше информация от Ребека за архитектурния план на синагогата. Помисли си дали да не го остави да си звъни, но видя, че обаждането е от Сорая, и вдигна. Не можа обаче да чуе нито дума, затова се извини, излезе на улицата и повървя няколкостотин метра през един проход, притискайки се до стената на рушаща се сграда, затворена с катинар.
— Къде си? — Гласът й звучеше напрегнато и сериозно.
— В Дамаск. — Борн не изпускаше от очи минаващите пешеходци. Дали заради Борис или заради Корелос, все едно, трябваше да се пази от наказателни отряди и самотни убийци. — Ти добре ли си?
— Да. В Париж съм. Опитах да се свържа с Питър, но той не си вдига телефона, което е доста странно. Никой не го е чувал или виждал.
— Свържи се с Тайрон. Ако не знае нещо, то поне ще намери начин да научи.
— Бива. — Тя му разказа всичко, което беше открила за „Монишън Клъб“, връзката с арабските терористи и следата, довела до мюнхенския клон на „Нимфенбург Ландесбанк“. Не спомена за Амун, защото не искаше да произнася името му, а още по-малко да изслушва съболезнования, колкото и да са искрени. Завърши разказа си със смъртта на Бенджамин Ел-Ариан, но пропусна да спомене за собственото си състояние.
Съзнанието на Борн обработваше цялата тази информация със скоростта, с която я получаваше.
— Интересното е, че финансите на „Северий Домна“ се управляват чрез мюнхенска банка и Семид Абдул-Кахар, главата на „Джамията“ в Мюнхен, също е тук, в града, където „Северий Домна“ има щабквартира и депо.
— Депо за какво?
— Не съм сигурен, но смятам, че се гласи скорошна атака на американска земя.
— Целта?
— Не… — Борн прекъсна разговора, защото беше забелязал някого — лице, появило се за секунда сред морето от глави. Затвори телефона и тръгна след човека. Когато го приближи, разпозна походката му. Дори без да се вглежда в лицето му, установи, че това е Борис.
Борн си проправи път през тълпата, изпълнила докрай тесните улички. След няколко минути придоби усещането, че Борис се е запътил към синагогата. Какво ли беше намислил? Ако го беше последвал дотук, определено бе изтървал следите му. Само че не му приличаше на някой, който се е изгубил. Напротив, беше напълно съсредоточен, като човек, тръгнал да изпълни мисията си.