Входът на синагогата се намираше на тясна, непривлекателна уличка, който водеше към покрит с павета двор, в центъра, на който се мъдреше едно маслинено дърво. Когато стигна до място, от което можеше да държи пътя под око, Борис се скри обратно в сенките. Застана с ръце, скръстени пред гърдите като на египетска мумия, и зачака, без да помръдва.
Нищо не се случи. Никой не влезе или излезе от уличката, водеща към синагогата. Парченцето небе, което виждаше, беше карнавално осветено от прожекторите на минаретата, които оцветяваха нощта в електриково синьо.
Борн извади телефона си и набра номера на Борис. Скрит в сенките, Борис се стресна и бръкна да извади своя телефон. В този момент Борн излезе от мрака зад него.
— Здравей, Борис — каза той. — Разбрах, че са те изпратили да ме убиеш.
31
— Джейсън, какво, по дяволите, правиш тук?
— Мога да ти задам същия въпрос, Борис. — Борн се опита да го разгледа в мрака. — Въпросът е дали някой от нас ще каже истината.
— Кога сме се лъгали?
— Кой може да каже, Борис? Ти знаеш много повече за отношенията ни от мен. В момента, доколкото виждам, нищо не е такова, каквото изглежда.
— Напълно съм съгласен. Толкова хора ми извъртяха номера през последните дни, че ми се зави свят.
— В приятелството най-важното е доверието.
— Отново съм съгласен, но ако се налага да се замисляш, значи то не съществува.
Горчивината в гласа му изненада Борн.
— Къде се крие проблемът, Борис?
— Току-що пристигнах от Мюнхен. Един от най-старите ми приятели се опита да организира убийството ми там. Всъщност ти го познаваш. Иван Волкин изобщо не се е пенсионирал. Работил е за „Северий Домна“ от години.
— Моите съболезнования.
— Не изглеждаш изненадан.
— Единствената изненада беше, че сте приятели.
— Е, вече не сме. — Борис извърна глава и надникна към улицата. — И, изглежда, никога не сме били.
Борн изчака малко от уважение към чувствата на Борис.
— Защо би тук — попита той накрая, — за да предадеш специални поздрави на мен или на Семид Абдул-Кахар?
— От теб не могат да се опазят тайни, а? Защо ли не съм изненадан. — Борис се изсмя невесело. — Нека да ти кажа нещо, приятелю. Преди няколко часа човекът, който ме принуди да избирам между това да те убия и да запазя кариерата си, получи специалния ми поздрав.
— Значи необходимостта да ме убиеш е отпаднала.
— Никога не я е имало, Джейсън. Ако бях изпълнил нарежданията на Виктор Черкезов, нямаше да остане достатъчно от мен, та да имам кариера. — Той изсумтя. — Между другото, откъде знаеш, че този задник Семид Абдул-Кахар живее тук?
— А ти?
Двамата се изсмяха. Борис го удари по гърба.
— По дяволите, Джейсън, толкова се радвам да те видя! Трябва да пийнем и да отбележим срещата ни, но първо очаквам Константин Берия, шефът на СВР, и оня малък негодник Зачек да се появят тук.
— Защо?
Борис му разказа за ключа, който Черкезов трябваше да донесе на Семид Абдул-Кахар по нареждане на „Северий Домна“.
— Оставил си Берия да ти го вземе? — попита Борн.
Борис се изсмя.
— Не че особено ще му послужи. Не е истински, нищо не можеш да отвориш с него. Направен е по модел от видеоигра. — Забеляза изражението на Борн и добави: — Трудно е да се повярва, но някой в „Северий Домна“ има чувство за хумор.
— Странното за вярване е, че ти разбираш нещо от видеоигри.
— Трябва да съм в крак с времето, Джейсън, иначе малките технократчета ще ме прегазят, устремени към властта. Те използват видеоигрите, за да поддържат уменията си и да запазят миризмата на кръв в ноздрите си.
— Ние с теб правим това на живо.
— Тия младоци не ги бива за оперативна работа. Все търсят бързите бутони.
— Към ключовете, с които се отваря следващото ниво.
— Така е. Не мислят с главите си.
Разхлаждащ вятър мина по улицата и донесе миризмата на подправки. Мюезинът подхвана молитвите си през усилвателите и заглуши всички други шумове. Улицата опустя.
— Ключът е бил тест — каза Борн.
— За да видят Дали Черкезов е надежден и послушен — кимна Борис. — Той се е провалил.
— С гръм и трясък. Но Семид Абдул-Кахар не го знае още. А Берия не знае, че го причаквам. — Борис сложи ръката си на гърдите на Борн. — Дръж се. Идват.
Борн видя двама мъже, които се приближаваха. Носеха дълги палта, които стигаха до върховете на обувките им — ясен сигнал, че под тях има оръжие с дълга цев. По-възрастният беше нисък и приличаше на невестулка, а по-младият — по-висок и с лице, което сякаш беше минало през месомелачка. Борн се усмихна, когато си представи как юмруците на Борис се стоварват зловещо върху технократчето.