Двамата отстъпиха, така че Борн да може да клекне и да я опипа с ръце. Беше квадратна и достатъчно голяма, за да се промуши човек през нея. Той провря пръсти през дупките, вдигна я без усилие и я подпря до стената. После пъхна краката си в дупката и обувките му стъпиха на нещо.
— Има стълба — каза той на клекналия до него Борис.
Двамата слязоха един подир друг. Стълбата беше направена от желязо, но бе толкова стара, че се ронеше под пръстите им. Пристигнаха на долното ниво, изсечено в скалата. Борн видя отляво някакъв слаб отблясък, който ги отведе под синагогата. Каменни стълби водеха нагоре и двамата с Борис ги изкачиха, придвижвайки се изключително внимателно.
На върха имаше врата, направена от грубо рендосани дъски, хванати с широки бронзови ленти. Борн внимателно натисна желязното резе и бутна вратата навътре. Минаха през прага и се озоваха в част от синагогата, която още се реставрираше. Плочи от черен камък и набразден с жилки мрамор бяха подпрени на едната стена или сложени върху грубо сковани магарета, приготвени за рязане по размер. Тънки безцветни завеси отделяха работната площадка от останалата част, за да не се разнася прах.
Приближиха се крадешком почти до завесите. Борн се заслуша да долови звуци от боричкане, но чу само стъпки, приглушени от килими и някоя и друга дума на арабски, изречена тихо, но напрегнато.
Разтвориха завесите и преминаха в централната част, подновена в арабски стил.
— Агентът на „Мосад“ може само да намери смъртта си тук — прошепна Борис.
— „Тя“ е — поправи го Борис. — И се казва Ребека.
— Може да ни провърви и СВР и Семид Абдул-Кахар да се изпотрепят взаимно — измърмори Борис, загледан по средата на помещението.
По тона му обаче си личеше, че не му се вярва много да стане така. Нещата в техния свят никога не се подреждаха толкова добре — имаше твърде много гняв и силни емоции, твърде много вече пролята и чакаща да бъде пролята кръв.
Придвижиха се напред. Огромните пространства, планирани от древните архитекти за синагогата, сега бяха разделени на малки стаи, всичките красиво изрисувани и обзаведени като султански харем. Нямаше нито следа от суровата натура на пустинните араби. Молитвените килимчета бяха пищни, изтъкани от най-фина коприна в сложни форми, подобни на скъпоценни камъни.
— Къде по дяволите, са Берия и неговият лакей? — прошепна Борис.
Борн се питаше къде изобщо са всички. Нямаше идея колко са хората на Семид Абдул-Кахар и доколко тежко са въоръжени. Погледна нагоре и откри безопасен начин да разбере. Конструкцията на стаите беше направена от дебели, дялани на ръка греди от ароматен кедър и стигаше до височина около три метра — доста под истинската височина на сградата. Нямаха тавани, а само кръстосани греди върху вертикалните подпори с преметнати през тях от край до край ивици плат.
Той направи знак на Борис да продължи напред и се изкатери по една греда, намирайки си къде да стъпи по грубо одяланата й повърхност. Гредите бяха масивни и даваха възможност да се качи на тях, докато пълзеше от стая в стая. През тънкия плат се различаваха местоположението и движенията на фигурите в тях. Видя трима от хората на Семид Абдул-Кахар — единият, сам в стаята, се приготвяше за молитва. Нямаше и следа от Ребека или самия Семид Абдул-Кахар. Знаеше, че и тя сигурно търси арабина като него. Мъжете просто бяха временно препятствие.
И изведнъж я видя в петата стая. Беше със Семид, но сцената, на която стана свидетел, изобщо не му хареса.
Борис се промъкна с малки котешки стъпки, както в стихотворението75, което беше научил наизуст като малък и си повтаряше всяка нощ, преди да заспи, сякаш е молитва. Днес обаче в сърцето му имаше мъст и Зачек и Берия не му излизаха от главата. Хрумна му, че работата му се върти около поредица от нанесени обиди и възмездие за тях. На човек му оставаше само да се моли да оцелее… с малки котешки стъпки.
Влезе в стаята и намери мъж, коленичил на молитвено килимче с глава към Мека. До него беше оставена пушка с къса цев. Думите на молитвата, произнесени полугласно, падаха като дъжд от устата му, докато се клатеше напред–назад. Борис изчака челото му да докосне килимчето. После тихо пристъпи към него и с цялата си тежест натисна врата му с крак. Чу се поредица от изпращявания, сякаш някой пука балончетата от хартия за увиване на стъкло и тялото на мъжа се отпусна бездиханно.