Насочи оръжието си към него и се накани да дръпне спусъка, но изведнъж се стресна от дочулите се гласове. Тъй като не искаше да издава местоположението си, като стреля, той се извъртя и побягна презглава от синагогата.
Борн видя как Семид Абдул-Кахар замахна към Ребека с лъскавата си кама. Тя парира със своя тънък нож, после го нападна и въпреки че той се защитаваше, успя да разпори лявата му буза малко под окото до устата му, която се отвори, но не издаде нито звук. Той я удари отстрани в тялото с юмрук, а после я ритна яко в ребрата и я залепи за стената.
Нахвърли й се с ножа, но и същевременно заровичка под робата си. Ребека се защитаваше от острието му и това й се отдаваше с лекота, но само защото атаката не беше истинска.
Борн видя маузера в ръката на Семид, преди тя да го забележи. Скочи към него, събори го назад и изби пистолета от дланта му. Докато арабинът се отбраняваше от новото нападение, Ребека презрително бутна настрана камата му и заби собствения си нож в тялото на Семид. Острието проникна в гърдите му точно под гръдната кост. Тя го извъртя нагоре и наляво с прецизността на хирург и разпори първо белия му дроб, а после и сърцето му.
Семид изпусна противния си дъх и на устата му излязоха кървави мехурчета. Тя го гледаше вторачено в очите, докато държеше тялото му на върха на ножа в стегнатата си ръка.
— Ребека — повика я Борн.
Младата жена разглеждаше Семид, сякаш е опитно животно, приковано на лабораторната й маса.
— Ребека — повтори Борн още по-меко.
Тя най-после въздъхна и извади ножа си. Тялото падна на земята. Борн очакваше да види победно изражение на лицето й, но когато тя се обърна, там се четеше само отвращение.
Тя го изгледа продължително и Борн се почувства сякаш е изправен пред някакво необикновено създание, което външно е много прецизно регулирано и се владее добре, но притежава неукротим дух и диво сърце в себе си.
— Ти ме заряза — каза тя, докато бършеше ножа си от кръвта, — а сега те намирам тук.
— Какъв късмет. — Той се усмихна. — Само не ми казвай, че си изненадана.
В очите й гореше студена ярост.
— Това е моята територия.
— Има ли значение вече? — спокойно й отговори той, като се опитваше да укроти гнева й. — Семид Абдул-Кахар е мъртъв.
Тя ритна трупа и той се преобърна по гръб.
— Не знам кой е този — каза тя, — но със сигурност не е Семид Абдул-Кахар.
32
Имаше моменти — и този беше точно такъв, — когато на Хендрикс никак не му беше приятно охраната да се влачи навсякъде след него като сянка. Не искаше някой да обсъжда защо се е прибрал, карайки презглава, в къщата си по средата на работния ден, а още по-малко да го наблюдават иззад затъмнените стъкла как отива в розовата градина, коленичи и започва да рови из нея.
Единият от тях, Ричард май се казваше, излезе от колата и дойде при него.
— Сър, добре ли сте?
— Абсолютно — отвърна разсеяно Хендрикс.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Върнете се в колата си.
— Добре, сър — отвърна след кратка пауза Ричард.
Хендрикс се изправи, хвърли поглед през рамо и го видя как сви рамене, давайки сигнал на колегите си, че си няма представа какво му е скимнало на шефа. Хендрикс отново се зае с работа. Опита се да се успокои, но за свой ужас откри, че ръцете му неудържимо треперят. Щом взе визитката на Скара и видя отпечатаната на нея роза, веднага го обзе убеждението, че я е оставила там, за да я намери. Само той можеше да се досети за смисъла й.
„Това е последното ми пътуване.“
Опасяваше се, че тя ще предприеме някаква фатална стъпка. Не си я представяше като човек, който ще се самоубие, но, от друга, страна знаеше толкова малко за нея. И въпреки това имаше усещането, че я е познавал цял живот. Беше пълна загадка за него как е възможно някой да стане част от живота ти за толкова кратък период от време. Беше се промъкнала под кожата му и отказваше да си отиде. Внезапното й изчезване само изостри усещането му за влиянието, което беше оказала върху живота му.
„Това е последното ми пътуване.“
Дали не се канеше да извърши нещо ужасно, някакъв последен акт, който щеше да прекъсне живота й? Този сценарий го ужасяваше най-много.
„Това е последното ми пътуване.“
Беше убедил сам себе си, че му е оставила следа какво се кани да предприеме, защото иска той да я спаси и само той може да го направи. Ужасно му се искаше да вярва, че и тя е изпитвала същите чувства към него, каквито той имаше към нея. Не му ли го беше казала от екрана? Хранеше обаче съмнения, че записът е нагласена работа и тя не му е разкрила какво всъщност се крие в сърцето й, а сега вече никога нямаше да разбере, защото само до дни или дори часове животът й ще изгасне като пламъче на свещ.