Борн видя точки кръв, просмукани в одеялото. Сигурно я беше разтърсил яко с резките си маневри.
— Дръж се — каза той и въведе корекциите в курса. — Ще те откарам за нула време.
Тя се засмя и когато Борн я погледна, каза:
— Стигаш до края на живота си и с кого си? С пълен непознат, който е спасил мисията ти. — Закашля се с раздираща кашлица и почти се задави. — Не мислиш ли, че е смешно?
— Няма да умреш, Ребека.
— От твоите уста в Божиите уши.
— Имам достатъчно опит. Трябва ти само кръвопреливане и добър хирург.
— Ще намерим и двете в Дар. Имаме там база. Ще ти направят рамото като ново.
Изненада се, че е имала хладнокръвието да забележи.
— Рамото ми е наред.
— Няма значение.
— Кое няма значение?
— Имам задължението да се погрижа за здравето ти.
— И аз също.
Непроницаемата усмивка заигра отново по лицето й като топяща се свещ.
Продължаваха да летят. Първите сгради на Дал Ел Ахмар се появиха на хоризонта, подобни на бучки захар под силната, косо падаща сутрешна светлина. Минаха над купчина палми, чиито приличащи на изплезени езици листа се разлюляха от течението, предизвикано от перките. Скоро щяха да кацнат. Рамото му гореше.
— „Ел-Габал“ — потръпна Ребека. — Имах чувството, че е настъпил краят на света.
Борн покри ръката й със своята.
— Ние оцеляхме.
Очите й бяха полузатворени. Изглеждаше съвсем бяла. Черната й коса висеше влажна край бузата й.
— В дългата история на моя народ това има най-голямо значение.
— То е единственото, което има значение — поправи я той.
Епилог
В Стокхолм валеше сняг, точно както последния път, когато беше тук. Свил рамене срещу виелицата, Борн прекоси оживения площад „Стурепан“, център на нощния живот тук.
Пристигна сутринта със самолет в отговор на кратък, но многозначителен текст, който се появи на джиесема му преди три дни:
„У дома след 13 г. @ «Честотите» всяка вечер от 9, докато дойдеш.“
Кая. Пакетчето, което беше изпратил предварително, го чакаше, когато се появи в малкия семеен хотел в Гамла Стан, островчето между същинския град и Сьодермалм. Съдържанието му се намираше във вътрешния джоб на подплатеното с кожа палто, докато пресичаше оживената улица и прекрачваше прага на „Честотите“. Електронната музика го блъсна като пневматичен чук в гърдите. Ярки лъчи се кръстосваха на тавана, на претъпкания дансинг се клатушкаха тела в някакъв хипнотичен ритъм, който сякаш извираше от пода, а въздухът трепереше, напоен с миризмата на пот и парфюм.
Дългият, слабоосветен бар беше пренаселен с момчета, тръгнали на лов, и момичета, които ги преценяваха. Цяло чудо беше, че Борн я забеляза сред морето от хора и пулсираща енергия, но тя беше там и очите на майка й светеха на нейното лице. Косата й беше с естествения си рус цвят и тенът й беше напълно избелял. Стоеше на единия край на бара с чаша в ръка, леко дистанцирана от смесената тълпа. Докато Борн отиваше при нея, някой я покани на танц, но тя отказа. Вече беше забелязала Борн и като подаде чашата на озадачения си кавалер, тръгна срещу него. Беше облечена в кафяво — дебели ботуши, дълга кожена пола и вълнено поло с едра шарка.
Срещнаха се насред временно опустяло островче сред въртопа от тела. Безсмислено беше да се опитват да надвикат непоносимия шум. Тя го хвана за ръката и го поведе по периферията на клуба към тоалетните. В помещението с табелка на вратата „Damer“ никой даже не мигна, когато минаха по покрития с плочки под. Младите дами бяха твърде заети да шмъркат кокаин и да си споделят бойните подвизи от дансинга.
Тя отвори вратата на една от кабинките, влязоха в нея и затвориха.
— Кая — каза той, — имам нещо за теб. — Подаде й беретата със сребърна дръжка на майка й.
Тя я разгледа за малко и после пак вдигна очи към него. В нея имаше нещо недоловимо по-различно — може би русата й коса или силната прилика с Вивека Норен. А може би се дължеше на мястото, където се намираха, и пистолета помежду им.
— Не разбирам — отговори тя. — Защо ми го даваш?
— Беше на майка ти, Кая. Тя се опита да ме застреля с него.
— Не съм Кая — каза тя. — Аз съм Скара.
За секунда времето сякаш замря, пулсиращият шум отвън изчезна, а мозъкът му се завъртя в затворен кръг.