Борн се замисли.
— Вие имате семейство, Есай. Играете много опасна игра.
— Така е, господин Борн, и вие най-добре го знаете. — По лицето му се разля усмивка. — Само че жребият е хвърлен и решението е взето. Няма да мога да живея със себе си, ако не предприема нищо и не се опитам да спра „Северий Домна“. — В очите му пламна огън. — Организацията трябва да бъде спряна, господин Борн. Нямаме друг избор — нито вие, нито аз, нито страната ви.
Борн видя омразата в очите му и я долови в гласа му. Есай беше човек със строги принципи, непоколебим дух, смела душа и бърз ум. За пръв път Борн изпита някакво чувство на респект към него. И отново се сети как бе влязъл неканен в дома му. Беше сигурен, че Есай никога няма да му го прости.
— Имам усещането, че не разполагаме с много време, за да открием какъв е новият план на „Северий Домна“ — обади се събеседникът му.
Помежду, им отново настъпи мълчание, нарушавано само от жуженето на насекомите, квакането на дървесните жаби и шума от крилата на прилепите из върховете на дърветата.
Есай стана и се отдалечи на няколко крачки от лагера. С известно закъснение Борн го последва.
— Имам четири деца — каза мъжът след дълго мълчание. — Вече са три всъщност. Дъщеря ми почина.
— Моите съболезнования.
— Случи се преди цяла вечност. — Есай прехапа устни, сякаш се чудеше дали да продължи. — Беше своенравно дете, а както можете да си представите, това не е най-положителното качество у една мюсюлманка. Когато беше малка, успявах да я контролирам, но после дойде моментът, в който тя се опълчи. Три пъти бяга от къщи. Първите два пъти успях да я върна — беше само на четиринадесет години. Четири години по-късно обаче отново избяга с един иранец. Представяте ли си?
— Можело е да бъде и много по-лошо — отвърна Борн.
— Не — възрази Есай, — по-лошо от това нямаше как да бъде. — Той започна да бели кората на едно дърво, забивайки дългите си закривени нокти в него. — Момчето беше сгодено. Отведе я със себе си у дома, в Иран. Не ме питайте защо — до ден-днешен не знам отговора.
— Може би наистина я е обичал.
— Какво ли не вършат хората… — поклати глава Есай. Не довърши изречението си, но ноктите му не спираха да дращят по дървото. После си пое дълбоко въздух и когато го изпусна от дробовете си, от устата му се изля порой от думи.
— Разбира се, случи се неизбежното. Разделили ги с дъщеря ми и я затворили. Смятали да я убият с камъни, представяте ли си? Варвари, иранци!
Имаше предвид сунитите, разбира се, защото въпреки че иранците не бяха араби като него, все пак бяха от една вяра, макар той да принадлежеше към шиитите. Враждата между двете религиозни течения беше изкопала непреодолима пропаст помежду им.
— Долни животни!
Борн не го беше чувал друг път да ругае. Виждаше се колко много му струва произнасянето на тези думи, но страстта, с която ги изрече, говореше, че има нужда да излее болката си.
— Отидох лично там. Изкарах я от затвора, изведох я от Техеран, а после и извън границите на Иран. И на връщане, докато бяхме на борда на кораб, прекосяващ Средиземно море, се появи „Северий Домна“. — Изведнъж той прониза Борн с очи. — Бяха шестима. Шестима! Толкова бяха преценили, че ще бъдат необходими. Бяха ме предупредили да не отивам в Иран и да не се намесвам. Налагало се да се пази мирът във Висшия съвет и затова шиити и сунити трябвало взаимно да зачитат традициите си. „Става въпрос за дъщеря ми, възразих аз. Моя плът и кръв.“ Да, но това щяло да предизвика междуособици в организацията — също както в останалия свят, който организацията иска да постави под контрол. Съмнявам се изобщо дали ме чуха и дали въобще им пукаше. „Нека да ви напомним за целта ни, казаха. Нищо не е по-важно от нашето господство.“ — Отново поклати глава. Под ноктите му се бяха набили трески, а по един от пръстите му пълзеше заблудена мравка. — Тогава я видях за последен път. Нищо повече не си казахме. И аз не направих нищо, защото… защото все още бях член на „Северий Домна“ и не виждах как мога да се опълча срещу колективното им решение. Е, наистина загубих доста кръв и ме позаболя на разни места. — Той вдигна дясната си ръка и Борн забеляза грозен бял белег в центъра на дланта му. — Нямам сили да се боря, казах си, трябва да бъда предан на каузата. Но когато се върнах у дома и видях изражението на жена си, всичките лъжи, които си бях наговорил, се изпариха като дим. — Той потърси погледа на Борн. — Всичко се промени, разбирате ли?