— Не съм я чувал, а и името ми се вижда някак съмнително — каза й Хендрикс. — Мисля, че ви е изиграл.
— Не споделям това мнение — настоя Сорая.
Хендрикс се изправи и отиде до прозореца. Когато се запозна със Сорая Мур, се беше запитал дали не е лесбийка. Нещо в нея — уравновесеността й, откритото държане, желанието да приеме сложностите в характера на другите — не беше типично за повечето хетеросексуални жени. После беше надникнал по-дълбоко в личния й живот и така установи, че има любовник, който се казва Амун Чалтум и оглавява „Мухабарат“, египетското военно разузнаване. Всъщност дори му се беше обадил и бяха провели доста интересен двадесетминутен разговор. Данзигер беше се възползвал от връзката й с Чалтум, за да я изгони от „Тифон“ — поредната от глупостите, които бе извършил, след като оглави ЦРУ, тъй като безценните й контакти и внедрените агенти на „Тифон“ изпитваха преданост само към нея. Още щом Хендрикс я назначи за съдиректор на „Тредстоун“, всички преминаха заедно с нея в новата служба — доказателство за уникалните й качества.
— Добре — отстъпи той. — Заеми се. Но ти, Питър, искам да останеш тук. „Тредстоун“ едва прохожда, а аз си я представям като агенцията, която ще внесе ред и ще разчисти гигантския октопод, в който се е превърнало разузнаването ни след 11 септември. В момента имаме 263 най-различни органи, включително и тези, които се създадоха или реорганизираха след 2001 г., а броят им нараства с всеки изминал ден, при това без да споменаваме стотиците частни фирми, които наемаме, когато се налага. Някои от тях в такава степен са извън нашия контрол, че когато действат на територията на САЩ, се държат сякаш провеждат акции в някоя от военните зони по света. Не знам дали някой си дава сметка, но към сегашния момент 850 000 американци са получили право на достъп до поверителна информация. Това е твърде огромна цифра. — Той поклати многозначително глава. — По никакъв начин не мога да позволя на двама от сътрудниците си да участват едновременно в изпълнението на оперативна акция.
— Но… — Маркс пристъпи към него.
— Питър — усмихна се Хендрикс. — Сорая е човек с практически опит в провеждането на акции, затова тя получава задачата. Съвсем просто е. — И докато те излизаха от стаята, добави: — О, между другото, успях да осигуря достъп от сървърите на „Тредстоун“ до всички бази данни, съдържащи информация за тайни операции.
След като двамата си тръгнаха, Хендрикс се замисли за „Самаряните“. Нарочно не беше посветил Питър в съществуването на групата, тъй като знаеше, че щом разбере за Индиго Ридж, веднага ще поиска да се заеме с охраната на обекта. Въпреки ясното предупреждение на президента Хендрикс искаше да го запази за „Тредстоун“ — своята дълго лелеяна мечта, от която нямаше намерение да се отказва даже заради новосформираната група. Даваше си напълно сметка какъв риск поема. Ако някой от присъствалите на срещата в Овалния кабинет, особено генерал Маршал, разбереше, че задържа услугите на ключови кадри за себе си, щеше да изпадне в не особено лицеприятно положение. „Е, но какво пък е животът без риск?“, помисли си той.
Хендрикс се приближи до прозореца. Розите му изглеждаха посърнали и увехнали. Той погледна нетърпеливо часовника си. Къде, по дяволите, се губеше проклетият специалист по розите, когото беше наел?
В къщата, разположена далеч от шумотевицата в центъра на града, цареше тишина. Обикновено това му харесваше, защото му помагаше да мисли. Но тази сутрин беше различно. Събуди се с гризящото го чувство, че нещо пропуска. Беше се женил и развеждал два пъти, когато срещна, ожени се, а после един ден и погреба любимата си Аманда. Имаше един син от втората си жена, който в момента работеше във военното разузнаване в Афганистан. Би следвало да се тревожи за сина си, но всъщност рядко се сещаше за него. Честно казано, не беше взел активно участие в отглеждането му и не усещаше особена родствена връзка с него. След кончината на Аманда не му останаха почти никакви чувства на привързаност и семейна близост, а само роля. Подобно на европейците и Хендрикс предпочиташе собствеността пред парите в брой. В известен смисъл тази къща беше всичко, което имаше или от което се нуждаеше. Защо стана така, питаше се той? Каква е причината? На официални приеми, в ресторантите или театъра често срещаше колеги със съпругите и понякога с порасналите им деца, а той самият винаги беше сам, въпреки че от време на време водеше под ръка някоя дама — обикновено вдовица, която отчаяно се стремеше да не загуби мястото си в светското общество на политиците. Тези жени на определена възраст, със стегнати, гладки лица, изящни брадички, добре оформени деколтета и дълги, специално ушити рокли, не означаваха нищо за него. Често носеха дълги ръкавици, за да скриват старческите петна по ръцете си.