Отиде при тировете, пъхна се отдолу и пропълзя под тях в обратна посока. След като премина под три тира, стигна до камион с открита каросерия. Хвана се за найлоновите въжета, с които бе овързано платнището отзад, и се метна вътре. Отгоре видя как отзад по тунела се приближават още въстаници от ФАРК. Отпред или отзад — вече никъде не му беше оставен изход за бягство.
Развърза края на платнището и се мушна под него. По чувалите вътре беше изписано името на известна плантация. С отвертката разпори ъгъла на един чувал. Камионът пренасяше сурови кафеени зърна. Остави под платнището инструментите, които беше взел от колата, и внимателно извади глава навън. Войниците на ФАРК се приближаваха и почти бяха стигнали до колата му. Щом стигнеха до нея и видеха, че е празна, щяха да се досетят, че жертвата им е някъде наблизо. Трябваше да се измъкне преди това.
Борн се промъкна крадешком до вратата на камиона. Шофьорът му стоеше до тира отпред и разговаряше притеснено с колегата си или помощника му. Вратата на кабината беше отворена. Борн се мушна вътре. Шофьорът извади пакет цигари, изтръска една и я сложи между устните си. Порови в джобовете си за запалка, но не я откри, обърна се и закрачи обратно към камиона си.
Борн замръзна на мястото си.
— Тук са го прегазили — каза Арон, застанал на „Плас дьо л’Ирис“.
— Знаем ли нещо за колата?
— Не много. Свидетелите се разминават в показанията си за марката. Беемве, фиат, ситроен…
— Те изобщо не си приличат.
— Свидетелска им работа — оплака се той. — Но намерихме черна боя по жертвата.
Сорая се загледа в платното на пътя.
— Нищо полезно значи.
Арон клекна до нея.
— Същите свидетели твърдят, че току-що бил слязъл от тротоара.
— Стъпил е на платното, без да се огледа? — На Сорая нещо не й се вярваше.
— Може нещо да го е разсеяло — сви рамене Арон. — Някой да го извикал или да си е спомнил, че не е прибрал дрехите си от химическото. — Той отново сви рамене в типично френски жест. — Кой знае?
— Някой определено знае — отвърна му тя. — Човекът, който го е убил например. — Нещо й хрумна и тя се изправи рязко. — Къде намерихте джиесема му?
Арон й показа мястото и тя се върна няколко крачки назад по тротоара.
— Сега, когато стъпя на платното, се блъснете в мен.
— Какво?
— Чухте ме добре — леко нетърпеливо му каза тя. — Просто го направете.
Тя извади телефона си и го долепи до ухото си, после тръгна с енергична походка към края на тротоара, където Арон се затича и я блъсна. Дясната й ръка излетя под диагонал и ако не го беше стиснала здраво, телефонът й щеше да изхвърчи на улицата почти на същото място, където бяха намерили този на Лоран.
По лицето й се разля усмивка.
— Говорел е по телефона, когато колата го е блъснала.
— И какво от това? Хората, занимаващи се с бизнес, непрекъснато го правят. — Арон не беше впечатлен. — Било е съвпадение.
— Може би да — отвърна Сорая, — а може би не. — Тя тръгна към колата му. — Дайте да поговорим с вашия специалист и да видим дали е успял да измъкне нещо от телефона или СИМ картата.
Докато отиваха при колата, тя изведнъж спря и се обърна. Загледа се в сградата точно срещу мястото, където се беше случило произшествието. Погледът й се издигна към лъскавата фасада от зелено стъкло и стомана.
— Каква е тази сграда?
Арон присви очи в следобедния полумрак.
— Банка „Ил дьо Франс“. Защо?
— Възможно е Лоран да е излязъл оттам.
— Не виждам защо. — Арон провери бележките си. — Работел е за „Монишън Клъб“.
Още един факт, който Сорая не знаеше за евентуалния си, вече мъртъв информатор.
— Това е археологическо дружество с офиси тук, във Вашингтон, Кайро и Рияд.
— Когато казвате тук „Дефанс“ ли имате предвид?
— Не. В Осми арондисман, на улица „Верне“ 5.
— Какво, по дяволите, е правил тогава тук? Заем ли е идвал да вземе?
— „Монишън Клъб“ е доста заможна организация. — Арон отново направи справка с бележките си. — Но все едно, проверих и в банката. Не е имал уговорена среща с никого, не им е бил клиент, никога не са чували за него.
— Тогава какво е правил тук през работно време?
— Хората ми все още се опитват да разберат — разпери ръце спътникът й.