— Какво толкова се радваш, скапаняко! — Суарес се клатеше напред-назад от болка.
Известно време Борн не му отговори, а после каза:
— Знам как сте разбрали къде съм.
— Не е вярно — възрази Суарес.
— Някой от последния контролен пункт преди тунела, през който минах, ви се е обадил по радиостанцията. Някой, който също членува в „Северий Домна“.
— Така е, но аз не изпълнявам заповеди. Смъртта ти е подарък за един мой приятел и твой враг.
Беше пребледнял, а от болката по челото му бяха избили капки пот. Гледаше право пред себе си, но погледът му случайно се отклони към страничното огледало и по лицето му за секунда премина лека усмивка, а после изчезна. Борн непрекъснато проверяваше огледалото за задно виждане, затова също забеляза двата мотора, които ту се появяваха, ту изчезваха в движението зад него.
— Роберто Корелос добре ни плати, за да те убием.
Значи Корелос си отмъщаваше, задето го беше посрамил пред войниците му. Имаше си вече смъртен враг.
— По-добре си сложи колана — нареди му Борн.
Изчака мотоциклетистите отново да се появят зад него и натисна газта. Те също ускориха и се приближиха. В същия момент Борн рязко настъпи спирачките и гумите на бясно препускащия джип оставиха следи по асфалта. Купето се разтърси, докато превключваше скоростите, а колата се носеше по инерция по пътя.
Мотоциклетистите профучаха край тях и завиха, описвайки широка дъга. Борн включи на скорост и отново настъпи газта. Джипът полетя и се заби с решетката напред в десния мотоциклет, който направо изхвърча от пътя. Суарес едва не проби с глава предното стъкло. Мотоциклетът поднесе неудържимо, водачът му отчаяно се опитваше да го овладее и да остане на пътя. След секунда обаче машината премина тесния банкет и изчезна в пропастта.
Един изстрел разцепи предното стъкло. Борн включи на задна, завъртя джипа и го насочи срещу втория мотоциклетист, който в това време отново се прицели в него. Сега моторът се намираше между джипа и стръмния планински скат. Заради блокирания от ФАРК път насрещното движение беше спряло, но сега шофьорите на колите отчаяно се опитваха да се измъкнат от настъпилия хаос.
Борн потегли право срещу насочилия срещу него оръжие мотоциклетист.
— Dios mio23, какви ги вършиш? — извика Суарес. — Ще ни убиеш!
— Ако се налага — невъзмутимо отвърна Борн.
— Правилно казват за теб, че си луд.
Мотоциклетистът, изглежда, също смяташе така, защото след като стреля няколко пъти напосоки, отпраши, вдигайки дъжд от камъчета под гумите си. Борн натисна спирачката и стреля. Ръцете на мотоциклетиста изхвърчаха във въздуха и той излетя от седлото. Моторът се заби в една спряла кола, а тя своя страна се вряза в камиона пред нея.
Борн потегли с пълна газ по магистралата, която благодарение на блокадата на ФАРК и на пожара в тунела вече беше напълно безлюдна.
8
Борис Карпов седеше в самолета, порещ небесата на девет хиляди метра над земята, и наблюдаваше светлосивите облаци зад прозорците. Както винаги, напускаше Русия със смесени чувства. Никой руснак, помисли си той, не се чувства добре извън родината си. Разбираемо — руснаците са странни, да не кажем необикновени хора, особено като се има предвид ужасната им история. Царизмът, казаците, Сталин, Берия, мракобесието, което винаги е заливало красивата им страна. Алтруизмът не беше сред най-изявените черти на руската душевност. Мизерията и лишенията толкова отдавна бяха превърнали оцеляването в основна необходимост, че то вече беше станало част от руския характер. В това отношение обаче Борис се различаваше от сънародниците си. Любовта към Русия го караше да търси по-добър живот не само за себе си, но и за хората, които все се стремяха към светлината в края на тунела и тя все им убягваше.
Стюардесата на първа класа го попита иска ли още нещо.
— В момента печем шоколадови курабийки — каза му тя усмихнато, наведена над него. Беше русокоса и синеока — от скандинавско потекло навярно, реши той — и имаше лек акцент. — Можем да ви ги поднесем с мляко, какао, кафе, чай или няколко вида алкохол.
„Мляко с бисквитки — помисли си той с иронична усмивка. — Колко американско.“
— Класика — каза й Карпов и стюардесата се засмя.
— Ах вие, американците, господин Стоунифилд… — закачливо се обърна към него тя с измисленото му име. А после прошумя с полите си край него и се върна към своята работа.
Карпов отново се отдаде на размислите си. Разбира се, че американците гледат на всички с пренебрежение. Но какво може да се очаква от хора, родени с толкова привилегии? Не знаеше дали да се радва, че го сбъркаха с американец. Изчака да види каква му е реакцията и с изненада установи, че се чувства някак унизен, като селски глупак, когото за момент са приели за възпитаник на Йейл. Грешката на стюардесата неизвестно как го беше принизила, сякаш беше огледало, в което бе видял всичко, което му е било отнето по рождение.