Родителите му нямаха много време за него — бяха обзети от тихата, но сериозна надпревара кой ще има повече изневери по време на брака им. За развод и дума не ставаше, тъй като беше против правилата на играта. Съответно не обърнаха много внимание дори когато Аликс, сестричката му, почина от мозъчно възпаление. Карпов се грижеше за нея по време на проточилото се тежко заболяване, първо след училище, а после напълно изоставяйки училището. Когато я взеха в болница, той отиде с нея. Остана с впечатлението, че за родителите им беше облекчение да се отърват и от двете си деца.
— Толкова си мрачен — промърморваше майка му, докато приготвяше закуската. — Толкова ужасно мрачен.
През повечето сутрини обаче тя не се появяваше. Карпов предполагаше, че е така, защото прекарваше нощите си някъде другаде.
— Не мога да го понеса — беше всичко, което имаше да каже баща му в сутрините, когато той пък си бе у дома. Не беше в състояние нито да погледне Аликс, нито да влезе в стаята й. — Какъв е смисълът? — отговори на въпроса му една сутрин. — Тя не знае, че съм там.
Карпов беше убеден, че не е така и Аликс много добре усеща, когато има някой при нея. Често му стискаше ръката, когато сядаше до нея на леглото. Четеше й истории от книгите, които й беше купил. Друг път й четеше уроците от учебниците, които считаше за важни. Благодарение на това откри любовта си към историята. Най-много обичаше да й чете за различните периоди в миналото на Русия, въпреки че някои от тях наистина бяха твърде мрачни и трудни за осмисляне.
Карпов стоя до леглото й, докато тя умираше. След като лекарят я обяви за мъртва, в стаята настъпи задушаваща тишина. Сякаш всичко на света беше замряло, дори неговото сърце. Имаше чувството, че въздухът в дробовете му всеки момент ще свърши. От миризмата на антисептик му се повдигаше. Наведе се над восъчното лице на Аликс и целуна студеното й чело. Външно по нея нямаше никакви следи от жестоката битка, която се беше водила в мозъка й.
— С нещо мога ли да ти помогна? — попита го сестрата, когато той излезе от стаята.
Борис поклати глава — чувствата го задушаваха и не можеше да говори. Ехото от стъпките му и стенанията на болните и умиращите го последваха по покритите с балатум коридори. Навън в мрака го посрещна сиянието на покритата със сняг Москва. Хората минаваха край него, говореха си, пушеха, дори се смееха. Момче и момиче, залепили глави един за друг, прекосиха улицата, шептейки си. Майка тихо пееше нещо на детето, хванало се за ръката й. Карпов гледаше тези обикновени сцени, както затворникът съзерцава синьото небе и плуващите облаци зад решетките на прозорчето в килията си. Той вече нямаше нищо общо с този свят. Чувстваше се откъснат от него като прояден клон, отрязан от дървото.
На мястото, където беше скътал Аликс в сърцето си, бе зейнала пустота. Сълзите го нападнаха, докато се щураше безцелно из града, гледаше как се трупа снегът и слушаше приглушения звън на камбаните на храма „Св. Василий“. Плачеше за нея, но и за себе си, защото беше останал съвсем сам.
— Господине? — стюардесата му носеше курабийките и млякото. Карпов се сепна и потръпна като куче, което отръсква козината си.
— Извинявайте. Да дойда ли по-късно?
Той поклати отрицателно глава и тя свали масичката и постави чинийката със сладките и млякото на нея.
— Съвсем топли са. Искате ли още нещо?
Карпов й се усмихна малко тъжно.
— Можете да поседнете при мен.
Сребърното звънче на смеха й се разля отгоре му като хладения повей на вятъра.
— Какъв флиртаджия сте само, господин Стоунифилд. — Тя поклати глава и го остави сам.
Карпов се загледа невиждащо в чинията. Мислеше си за Джейсън Борн, за това какво му предстоеше да извърши срещу него и как действията му щяха да се отразят не само на настоящия, но и на бъдещия му живот.
Нищо повече нямаше да бъде същото. Осъзнаването на този факт не го уплаши — твърде много беше свикнал с неизвестността. И все пак стомахът му се свиваше сякаш в очакване неизбежното да се случи.