— „Индиго“ — на глас произнесе Сорая.
Гърбът ужасно го болеше. Беше работил нонстоп по файловете на Хендрикс, отваряйки папките една по една, тъй като бяха обозначени само с номера — 001, 002, 003 и т.н. Съдържаха докладни, списъци със задачи, дори напомняния за рождени дни и годишнини. Бяха напълно безинтересни. Той се изтегна, сложи ръце зад гърба си и изпъна рамене назад. После отиде до тоалетната. Обичаше да мисли, докато се облекчава. Всъщност някои от най-добрите идеи му идваха точно в такива моменти. Очевидно физическото усещане по някакъв начин влияеше благотворно на мозъка му.
Очите му зашариха по безбройните малки пукнатини на стената, образуващи странни фигури, подобни на облаци по небето. Само че тези не се движеха. По тази причина някои вече му бяха като стари приятели. Ревящият лъв, момчето с балоните, кенгуруто боксьор, старецът с провисналите уши. И Худини, с нещо като катинар през кръста.
— Мили боже! — извика Питър. После си дръпна ципа, набързо си изми ръцете и почти на бегом се върна при компютъра.
Вместо да продължи със следващата папка, мина с мишката по-надолу и затърси папка, заключена с електронен код.
И, разбира се, откри такава на дъното на един списък. Когато се появи прозорче за парола, написа „сървъри“. Нищо не се случи, но това не го изненада. Щеше да е много глупаво от страна на Хендрикс да използва същата парола.
Питър задъвка един молив, облегна се назад и заобмисля следващия си ход. Каква парола би използвал Хендрикс? Пробва с рождената му дата, датата на назначаването му на министерския пост, адреса му. Нищо.
Толкова дълго време не беше пипал мишката, че се включи скрийнсейвърът. Красива жена със зелени очи, високи скули и открито, усмихнато лице го гледаше от екрана. След петнадесет секунди образът изчезна, заменен от друга снимка на същата жена. Този път бяха заедно с Хендрикс. Държаха си ръцете на мост във Венеция. Жената беше Аманда, третата съпруга на шефа му. Беше починала преди пет години от ужасна, мъчителна болест. Снимката отново се смени. Аманда, облечена във вечерна рокля, стоеше на терасата на голяма красива къща.
— Идиот! — изруга се наум Питър и се плесна по челото. Написа „Аманда“.
Отвори се, Сезам. Стана!
Файлът съдържаше два дълги абзаца и кратко приложение — бележките, които Хендрикс си беше водил след наскоро провела се среща в Овалния кабинет, на която бяха присъствали президентът, генерал Маршал, Майк Холмс, съветникът по националната сигурност, и някой си Рой Фицуилямс. Питър незабавно се сети за разговора между министъра и Данзигер, който беше подслушал в библиотеката. „Няма как да се срещнем в кабинета ви по същата причина, по която не бяхте поканен на срещата в Овалния кабинет“, беше казал шефът му.
От бележките ставаше ясно, че на срещата е било разисквано изключителното стратегическо значение на редките земни елементи. Президентът беше решил да сформира междуведомствена група с кодово название „Самаряните“ за опазването на добива на въпросните метали в Индиго Ридж. Беше назначил Хендрикс да оглавява операцията и я бе определил като високоприоритетна задача.
Питър стигна до края на втория абзац и отново се почуди защо шефът му не беше съобщил на него или на Сорая за сформирането на „Самаряните“. И тогава погледът му попадна на краткото приложение. През тялото му мина ток, когато осъзна, че е адресирано до него.
„Питър, знам, че в момента четеш този текст. По-любопитен си от шимпанзето Коко. Нещо у този Фицуилямс не ми харесва. Не мога да определя какво е, затова искам ти да го разследваш. Изключително предпазливо и без да се вдига шум. Президентът ни предупреди, че яко ще ни нарита, ако не съдействаме на «Самаряните». Задачата, която ти възлагам, определено може да ни навлече неприятности, така че те моля да бъдеш много внимателен. Знам, че го можеш. Ако искаш да знаеш, само на теб имам доверие да я изпълниш. НЕ ИЗПОЛЗВАЙ нормалните канали, ако искаш да ми докладваш как вървят нещата. Пиши ми само ТУК. Не мога да ти опиша колко важни могат да се окажат изводите ти. Късмет.“
— Естеван Вегас.
Борн провери картата и изчисли, че се намират на по-малко от десет километра от дома на Вегас. Трябваше да реши дали да го търси вкъщи или на нефтеното находище. Дългият прашен следобед избледняваше като стара фотография в залязващите лъчи на слънцето. Денят си отиваше, а и предпочиташе да разговаря с Вегас в присъствието на индианката, с която той живееше.