— Кой? — Изтощен от болката, страха и преживения шок, гласът на Суарес звучеше съвсем отпаднало.
— Член е на „Северий Домна“.
— И какво от това? — Суарес вече не можеше дори да свие яките си рамене, без да се смръщи от болка. — Казах ти — организацията е разделена на отделни, обособени нива. — Той примлясна с устни. — Бих изпил една бира. Предполагам и ти също.
Борн не му обърна внимание. Караше бързо, но все още не бяха превалили билото на Кордилерите. Беше си свалил прозореца — течението освежаваше въздуха, а Суарес се потеше като пор.
— Ако още веднъж ми повториш, че не знаеш кой е Естеван Вегас — предупреди го той, — ей сега ще спра колата и ще те хвърля от високото.
— Добре, добре. — Суарес отново започна да се поти. — Хубаво, де, познавам го. Всеки в района го познава, понеже е образ. И какво от това?
— Разкажи ми за жената, с която живее.
— Нищо не знам за нея.
Борн отби, спря, извъртя се и го фрасна по лявото ухо. Главата на Суарес се отметна и той изохка. През прозореца нахлуваше силният мирис на зеленина и влажна почва.
— Вече си изпях и майчиното мляко. Какво още искаш, по дяволите, човече?
— Сам си усложняваш живота.
Борн отново го удари и му изкара дъха. Той се наведе напред с глава между коленете, но Борн го изправи, дърпайки го за яката на потъналата в пот риза.
— Да продължаваме ли?
— Казва се Розалита. Вегас я нарича Рози. — Той изтри кръвта и слюнката от устата си с опакото на здравата ръка. — Живее с него от колко…? Пет години, май.
— Защо?
— Откъде, по дяволите… — Гласът му секна. — Доколкото знам, я е спасил от женска маргай27. За лош късмет Рози налетяла на леговището й малко след като била родила и не успяла да й избяга. Доста била изпохапана, когато Вегас чул виковете й и застрелял звяра. Оттогава, доколкото знам, тя се грижи за него.
— Някога виждал ли си я?
— Кой, Рози ли? Не. Защо?
— Чудя се защо нямат деца.
Суарес замълча за известно време. Пред тях на хоризонта се трупаха лилаво-жълти буреносни облаци, почти с цвета на синините по лицето му. Във въздуха се усещаше електричество. Изведнъж гръмотевица раздра тишината и веднага се появи и блясъкът на светкавицата, която я последва.
— Голяма буря се задава — каза Суарес, облегна се назад и затвори очи.
Миг по-късно първите тежки капки дъжд се стекоха по предното стъкло. Почти незабавно останалите затрополиха по тавана на джипа.
— Въпросът със сигурност има отговор. Дай ми го.
Суарес отвори очи и извърна глава към Борн.
— Чувал съм, че зад къщата има гробче. Съвсем малко гробче.
Борн се хвана здраво за кормилото.
— Колко е живяло бебето?
— Казват девет дни.
— Момче или момиче?
— Момче било.
Борн се замисли колко кратък е животът, особено понякога. Девет дни не беше никакъв живот, но за Естеван Вегас и Рози той е означавал много. Почти всичко на света.
Той подкара и се върна на мократа от дъжда магистрала. Бяха съвсем близо до дома на Естеван. Настъпи газта, доколкото смееше при тази ниска видимост.
Когато Аманда беше жива, Хендрикс обичаше да се прибира у дома след тежък, изморителен ден. Сега отиваше да тича в парка „Рок Крийк“. Всеки ден изминаваше пет километра по един и същи маршрут. Обичаше да тича в късния следобед, когато слънчевата светлина, изтощена от напрегнатия ден, огряваше като река от разтопено злато лъкатушещата пътека, която си беше избрал. Това по някакъв начин му връщаше силите, а и обичаше повторяемостта. Тичането покрай едни и същи дървета, едни и същи извивки му вдъхваше някакво странно спокойствие. Разбира се, никога нищо не беше абсолютно същото — природата се бе погрижила за това. Особено обичаше да тича в снега и да усеща бялата пара, която излизаше от устата му, и скрежа по ноздрите и ресниците си.
Клио винаги му правеше компания. Грациозното й тяло, покрито със златиста козина, подскачаше край него. Тя го гледаше с воднистите си кафяви очи, влажен нос и изплезен розов език и едновременно следеше с какво може да му угоди, но и — както му се струваше — също изпитваше удоволствието от това, че раздвижва мускулите си. Понякога се чудеше какво ли е да си на нейно място, да подскачаш радостно на четири лапи и да изпитваш чиста радост, без да мислиш за неизбежната смърт.
Разбира се, Клио и Хендрикс никога не бяха сами — бодигардовете му се грижеха пътят пред и зад него да е чист. Присъствието им не му беше приятно — нарушаваше му усещането за спокойствие и красота и не му даваше възможност да остане насаме с мислите си.
27
Петниста котка с дълга опашка в тропическите джунгли на Централна и Южна Америка. — Бел.прев.