В известен смисъл и охраната му имаше вина, въпреки че го правеха съвсем непреднамерено. Всеки, имал нещастието да избере същата отсечка, биваше спиран и разпитван до най-малката подробност. После започваха да ги следват по петите, сякаш са затворници, докато той не приключеше с бягането.
Днес нямаше много жертви, докато с Клио тичаха един до друг. При вида на някаква фигура обаче той се спря на място и се върна назад при охраната си.
Когато ги наближи, един от тях излезе пред другите и го помоли да стои настрана по съображения за сигурност.
— Не, чакайте, аз я познавам — каза Хендрикс, оглеждайки се зад него.
Той заобиколи бодигарда и се приближи към млада жена, облечена в анцуг и маратонки „Найки“.
— Маги, какво правите тук? — попита я Хендрикс.
— Здравейте — отвърна жената, която му се беше представила с името Маргарет Пенрод. — Същото като вас, предполагам. Тичам.
— Мозъкът ми казва да тичам, но колената ми настояват да е по-бавно — усмихна се той.
— Трябва ли да остана тук под охрана?
— Разбира се, че не. — Той махна с ръка. — Можете да тичате с мен. Стига да издържите на сравнително бавното ми темпо.
Маги огледа недоволните лица на мъжете от охраната.
— Само ако вашите кучета пазачи ми разрешат.
— Моите кучета изпълняват заповеди. — Той погледна към тях.
— Вече я претърсихме, сър — каза му единият.
По лицето му ясно се четеше неодобрение. Тичането с някой, който не е бил проверен поне няколко седмици по-рано, беше нарушение на правилата. „Да вървят по дяволите правилата им, помисли си Хендрикс. Това време си е мое.“
Междувременно Клио се беше приближила и душеше маратонките на Маги.
— Има ли нещо интересно? — обърна се към нея Маги. Клио вдигна глава, Маги клекна и я почеса зад ушите. Кучето задиша учестено, изпаднало в екстаз.
— Харесва ме.
— Клио се влюбва във всеки, който я чеше зад ушите — засмя се Хендрикс.
Маги го погледна. Ниското слънце осветяваше лицето й и се отразяваше в очите й.
— А вие?
Хендрикс усети, че се изчервява.
— Аз…
Маги се изправи.
— Само се пошегувах. Нищо повече.
— Хайде. — Хендрикс се надигна на пръсти. — Да тръгваме.
Потеглиха, като Маги внимаваше да поддържа неговото темпо. Клио тичаше до него или между двамата и понякога се блъскаше в краката му от чиста радост. Охраната ги следваше на разстояние. Струваше му се, че долавя напрежението им и ги вижда как са заболи очи в гърба на Маги, готови да реагират при най-малкото движение. Предполагаше, че се тревожат да не би Маги изведнъж да го нападне и да му счупи врата като сух клон.
От време на време Клио я поглеждаше, сякаш се чудеше какво става. И Хендрикс си задаваше същия въпрос. Докато тичаха по пътечката с добре познатите му дървета, чиито клони се развяваха на вятъра, сякаш му махат или отдават почест, той осъзна, че всичко изглежда различно — очертанията по-ясни, цветовете по-ярки. Забеляза детайли, които не беше виждал дотогава.
Беше на джогинг с Маги. И това се случваше, защото го искаше. Дори се учуди защо досега не му се е приисквало нещо такова през последните пет години след смъртта на Аманда. Оттогава не му се беше искало да е в компанията на друга жена. Колко зле се беше отнесъл с Джолийн и другите жени, които се появяваха и изчезваха от живота му. Когато кажеха нещо, което му напомняше за Аманда, изпадаше в отчаяние. Още по-лошо ставаше обаче, ако кажеха или направеха нещо, което се различаваше от това, което тя би направила или казала. Тогава изпадаше в ярост.
Най-после беше в състояние да осъзнае цикъла от отчаяние-ярост, в чиято власт се намираше, и това по някакъв начин накара тези усещания да загубят силата си. Почувства се, сякаш животът изведнъж се беше появил отново пред очите му, и се запита: „Какво съм правил досега със себе си?“ Засрами се от поведението си. Аманда не би искала да се държи така.
И сега, докато тичаше редом с Маги и до него стигаше топлината от тялото й и особената миризма на парфюма й, смесица от канела и горчиви препечени бадеми, той направи нещо, на което не се чувстваше способен досега. Огледа се назад във времето, през последните пет години. Беше се лутал в пустиня. Може би сам си я беше създал, но това не я правеше по-малко реална. А сега най-после се чувстваше готов да напусне тази пустош и да се върне към света, в който с Аманда се бяха смели, обичали, разговаряли или просто се бяха наслаждавали един на друг с онази чиста радост, която се събуждаше у Клио по време на разходките им.