Хендрикс осъзна, че се чувства някак по-лек и му харесва да тича. Приятно му беше, че не е сам. Маги му каза нещо, а той й отговори. Секунда по-късно не си спомняше какво са си казали, но по-важното беше, че нямаше значение. Не се беше отдръпнал от нея, не му беше станало неловко, не му се бе приискало да избяга. Всъщност му се искаше маршрутът да е девет километра, а не пет. Когато стигнаха до края, той се обърна и я попита „Искате ли да вечеряме заедно?“, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Изглежда и тя се почувства така, защото този път каза:
— Ще ми бъде много приятно.
Естеван наблюдаваше бурята, която се приближаваше над Кордилерите, докато Рози приготвяше вечерята. Работеше бавно и методично както винаги. Силните й уверени ръце режеха месото, овалваха го в подправки и го слагаха да се пържи в намазан с олио тиган.
Когато пристигна дъждът, заблъска прозорците и заплющя по разхлопаните керемиди, които той си беше обещал да намести, но така и не успя. Тя вдигна глава и се засмя — познатият звук й внушаваше спокойствието, че всичко е както трябва да бъде. Краят на деня отстъпи място на мрака и за момент той видя отражението й в огледалото и дълбоките следи, оставени от ноктите на маргая от двете страни на шията й. Навън белият кръст, изработен от Естеван от широколистно дърво, се издигаше като оголен скелет под тамариловото дърво на мястото, което й беше станало любимо, след като я доведе в дома си, пищяща от болка и цялата в рани.
Тя се извърна от прозореца и докосвайки гърдите си, също покрити с белези, наведе глава и тихо се разплака. Той веднага отиде при нея.
— Няма нищо, Рози — прошепна й той. — Всичко е наред.
— Той е там отвън, в дъжда.
— Не — каза й Естеван. — Детето ни е на небето, обгърнато от Божията светлина.
Не можеха да имат други деца, така им бяха казали докторите. Естеван знаеше, че тя очаква да я обвини за смъртта на детето и да я изхвърли от къщата си. Вместо това обаче той се отнасяше с още по-голяма доброта към нея. Когато чуеше, че плаче нощем, я прегръщаше здраво, люлееше я и й казваше да забрави какво казват докторите, защото те ще продължат да опитват да си имат и други деца и със сигурност с Божията милост и помощта на сина му Исус чудото ще се случи. Бяха минали три години, но утробата й беше все така празна.
Тя прехвърляше месото при нарязаните картофи и люти чушки, когато чуха алармата. Естеван усети как тялото й се стегна.
— Не се тревожи — каза й на излизане от кухнята. Засуети се, приготвяйки се, из хола.
— Son ellos? — попита тя. — Han venido por fin?28
Вегас се върна в кухнята с пушка в ръка.
— Ама че гадно време. — Той прокара пръсти през гъстата си брада. — Кой друг може да е? Ако са те, ще трябва да тръгвам.
Вегас я прегърна със силната си ръка и като я придърпа към себе си, я целуна по бузата, слепоочието и клепачите. Тя усети познатото гъделичкане на мустаците му.
— No te preocupes, hija mia29 — всичко е готово. Не могат с пръст да ни пипнат. В безопасност сме, разбра ли?
Той я остави и отиде да довърши сложните си приготовления. Тя сложи капака на тенджерата, избърса ръце в престилката си и отиде в кабинета, където Естеван беше клекнал до оборудването, с инсталирането и изпробването на което се занимава месеци наред, докато не постигна това, което желаеше.
— Los ves, mi amor?30
— С джип са. — Естеван Вегас посочи черно-зеления образ на инфрачервената камера вляво от себе си, към която беше свързан лаптоп. Беше му инсталирал софтуер за разпознаване на образи. В момента на екрана се виждаше джип с вдигнат гюрук. — Те са — каза той. — Няма съмнение.
— Колко остава?
Вегас провери показанията на инфрачервената камера.
— Около триста метра. Съвсем близо са.
Рози сложи ръка на широките му плещи.
— Se acerca el final.31
— Para ellos, si, el final.32
Пръстите на Вегас заиграха по клавиатурата на лаптопа и образът на екрана изчезна, заменен от картината, предавана от видеокамерите, които беше инсталирал около къщата си.
Отначало се виждаше само сивата пелена на дъжда, а после изведнъж се появи сянката на джипа, подскачащ по пътя към къщата на Вегас. Рози усети как мускулите на Естеван се напрегнаха и се приведе още повече над него. Вдъхна незаличимата миризма на суров петрол, която винаги се излъчваше от него.