След като приключи размяната на паролата, двамата тръгнаха из галерията, спирайки се пред всяка картина.
— С какво мога да бъда полезен? — попита тихо мъжът. Казваше се Вагнер, макар че това най-вероятно беше псевдоним. Иван се кълнеше в него и това трябваше да е достатъчна гаранция.
— Търся връзки — отвърна Борис.
— Всички, които идват при мен, търсят това — усмихна се леко Вагнер.
Намираха се пред картината на Фридрих Вилхелм фон Шадов „Светото семейство под арката“ — абсолютно ненужен според Борис сюжет, както всички религиозни сюжети, въпреки че не можеше да не оцени изчистения стил на художника.
— И Виктор Черкезов ли?
Известно време Вагнер остана загледан втренчено в картината, без да отговори.
— Фон Шадов първо е служил в армията — проговори накрая той. — После открил Бога, отишъл в Рим и станал един от водачите на така нареченото Назарянско движение, чиято цел била да внесе истинска духовност в християнското изкуство.
— Не ми пука какъв е бил — възрази Борис.
— Вярвам ви. — Каза го така, че го накара да се почувства като някакъв презрян материалист.
— Колкото до Черкезов… — настоя Карпов.
Вагнер продължи към следващата картина и въздъхна.
— Какво по-точно искате да знаете?
— Съвсем наскоро е бил тук, в Мюнхен. Защо е идвал?
— Ходи в джамията. Само това знам.
Борис се постара да не издаде притеснението си.
— Трябва ми още информация — безизразно каза той.
— Тайните на Джамията се пазят много зорко.
— Разбирам. — Само че не разбираше каква обща работа имаха новият господар на Черкезов и ръководителите на Джамията. Трудно му беше да си представи Виктор забъркан точно в това змийско гнездо — той мразеше мюсюлманите дори повече от германците. Беше прекарал повечето от времето си като ръководител на ФСБ-2 в издирване и обезвреждане на чеченски терористи мюсюлмани.
— Никак не е безопасно да се рови в делата на Джамията.
— И това ми е известно. — Борис знаеше, че мюнхенската джамия е сборна точка за редица екстремистки мюсюлмански групировки по света. Водачите й раздухваха недоволството на разочаровани от живота младежи и девойки и като се възползваха от огорчението им, разпалваха у тях гняв. После ги подлагаха на обучение, въоръжаваха ги и им осигуряваха средства за последвалите актове на насилие.
Вагнер се замисли.
— Може би има някой, който може да ви помогне. — Той прехапа устна. — Казва се Херман Болгер. Часовникар е и също се интересува какво става в джамията. — Устните му се извиха в усмивка. — Не е ли забавно?
— Не. — Борис не беше развеселен. — Къде мога да намеря хер Болгер?
Вагнер му каза адреса и Борис го запамети. Спряха се при още две картини за всеки случай и после Вагнер си тръгна. Борис остана да се разхожда в галерията, разучавайки картата си, още двадесет минути.
После отиде да търси Херман Болгер.
Дъждът прииждаше със силата на крясъка от отривиста команда или фаталното дрънчене на оръжията на две армии, вкопчени в ръкопашен бой. Борн стоеше под гъст бор, чиито приведени клони се огъваха под напора на вятъра и водата.
От мястото си той видя как от експлозията джипът се разлетя на парчета, които паднаха на земята, обвити в пламъци, само секунди преди пороят да ги угаси. Изкривени късове метал се сипеха във всички посоки. Две отломки се стовариха на метър от скривалището му — едната, осажденият волан на колата, а другата, главата на Суарес. Пушеше и миришеше на опърлено, сякаш току–що свалена от барбекюто. Устните, носът и ушите й ги нямаше, а от очите й се вдигаше дим като във филм на ужасите.
Борн чу как Вегас изтрополи по предните стълби и отстъпи по-навътре в сенките на бора. Стори му се, че мъжът носи старомодни подковани ботуши. Имаше и пушка, но това не беше като че ли най-опасното му оръжие — очите му светеха като разпалени въглени. Кръвожадният му вид напомни на Борн за мечката гризли, която беше видял в Монтана да защитава малките си от нападащия ги планински лъв. Запита се от кого се защитават Вегас и Рози. Сигурно със седмици бяха изграждали цялата тази система и при това вероятно не в негова чест.
В чия обаче?
— Ти не си с всичкия си — каза му Суарес, когато спряха джипа на километър от къщата на Вегас. — Няма да го направя.
— Само така ще си заслужиш да получиш малко медицинска помощ — отвърна му Борн.