— Значи тази вечер ще си ги хапнеш. — Хендрикс маневрираше из движението, а дежурната кола го следваше по петите. — Две порции, ако искаш.
Тя се извърна към него и очите й светнаха на фаровете на насрещните коли.
— Това ми харесва — тихо каза тя. — Мъж, който не се страхува да ме превърне в ненаситна лакомница.
Вече караха по моста. Прожекторите, осветяващи паметниците в града, шареха небето в златни и сиви цветове.
— Не мога да си те представя като ненаситна лакомница.
— Понякога — въздъхна Маги — угаждането на всички желания носи известна тръпка.
Той се смръщи.
— Не съм сигурен, че…
— Тръпката на забраненото, схващаш ли?
Още не беше схванал, но на Хендрикс много започваше да му се иска това да стане.
— Никога не си правил нещо забранено, нали?
Маги седеше срещу него в ресторанта с мартини в ръката. От масата си до прозореца на втория етаж в красивата стара къща можеха да наблюдават нощния поток от млади хора — туристи и местни, които се разхождаха по тротоарите отдолу.
— Винаги си бил примерен, а?
Хендрикс се чувстваше едновременно обиден и очарован, че така бързо го беше разгадала.
— Защо мислиш така?
Тя отпи от питието си. Течността в чашата й изглеждаше, сякаш в центъра й има някаква ярка светлинка.
— Миришеш ми на примерен човек.
Той се усмихна несигурно.
— Нещо май не разбрах.
Тя остави чашата си и като се наведе, взе свободната му ръка му в своята. Обърна я, разтвори пръстите и се загледа в дланта му. От докосването й Хендрикс усети как по ръката му протече ток, премина през гърдите и стигна до слабините му. Имаше чувството, че е стъпил във вана с гореща вода.
Маги пресрещна погледа му и той остана с впечатление, че тя знае съвсем точно какво изпитва. По лицето й се разля усмивка, но в нея нямаше ирония или лукавство.
— Бил си единствено дете или по-големият брат. При всички положения обаче си първородният син.
— Така е — отвърна той след секунда забавяне.
— По тази причина имаш толкова силно развито чувство за дълг и отговорност. Първородните деца са винаги такива, то им е вродено.
Тя прокара бавно и предизвикателно пръст по линията на дланта му.
— Бил си добър син и добър човек.
— Но не бях особено добър съпруг — поне не първия път. И със сигурност не бях добър баща.
— Държиш на страната и работата си. — Очите й го огледаха преценяващо. — Тези неща винаги са били на първо място, нали?
— Да — отвърна Хендрикс. Усещаше гърлото си необяснимо пресъхнало. Изкашля се, издърпа ръката си и набързо изпи половината от уискито си. От това неблагоразумно действие му се насълзиха очите и почти се задави.
— Внимателно — предупреди го Маги. — Иначе бавачките ти ей сега ще дотърчат.
Хендрикс кимна с порозовели страни. Изтри очите си със салфетката и отново се покашля.
— Така е по-добре — каза Маги.
Не беше сигурен дали трябва да й отговори нещо, затова замълча и изпи остатъка от скоча си.
— Колко езика говориш?
— Седем — сви рамене тя. — Има ли значение?
— Питам от любопитство.
Но не беше само от любопитство. Част от него вече се беше увлякла и се бе отпуснала назад със затворени очи, но една друга част, която винаги оставаше нащрек, примерната, както я нарече Маги, искаше да я подложи на разпит. Не че не вярваше на проверките, извършени от собствената му организация, въпреки че неведнъж се беше случвало да пропуснат нещо важно — просто имаше по-голямо доверие на собствените си инстинкти.
Подаде й менюто и отвори своето.
— Какво ти се яде? Или предпочиташ да започнеш направо с профитеролите?
Тя му се усмихна, без да поглежда менюто.
— Толкова си тъжен. Заради мен ли е? Ако предпочиташ, можем да вечеряме някой друг път. Или пък изобщо да не излизаме заедно. Защото това би било…
— Не, не. — Без да се усети, Хендрикс беше повишил тон, за да я прекъсне. — Моля те, Маги. Просто… — Той погледна настрани и за секунда погледът му се замъгли.
Сякаш почувствала промяната в настроението му, тя почука с пръст по менюто.
— Знаеш ли какво харесвам тук? Сандвичите с рак, бекон, салата и домат.
— Без профитероли? — усмихна се той и отново я погледна.
Тя отвърна на усмивката му.