Всъщност Маги току-що се беше събула боса на тревата. Обувките й се клатушкаха на връхчетата на пръстите й, докато отиваше по безукорната морава при розите. Тя клекна, прошепна им нещо и ги погали една по една, сякаш й бяха деца.
Когато се изправи и се обърна към него, се усмихваше.
— Ще се оправят. Ще станат като нови. Ще видиш.
— Не се съмнявам. — Хендрикс я поведе по тухленото стълбище и отвори предната врата. Лампите бяха изгасени по съображения за сигурност и когато вратата се хлопна зад гърба им, потънаха в мрак, нарушаван от време на време от светлините отвън. На моменти през един от прозорците нахлуваше яркият лъч от прожектора на патрулиращия бодигард.
— Като в същински затвор — каза Маги.
— Какво? — Той се извърна към нея, изненадан от коментара й.
— Кулите на пазачите… Прожекторите… Нали знаеш?
Той я погледна и кожата на врата му настръхна. Разбира се, че беше права. Той — а и останалите политици от неговия ранг и по-горен — живееше като в затвор, но досега не се беше сещал да го определи така. Или пък не, Аманда не беше ли споменала нещо подобно по време на вечерята им във „Върмилиън“? Той прекара ръка през челото си. Двата случая — тази вечер и вечерята с Аманда — започваха да се сливат в съзнанието му и да се объркват. Каква глупост!
Изведнъж се усети, че стоят в почти пълна тъмнина.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Не знам. Колко време ще бъда тук?
— Зависи само от теб.
— А какво ще каже охраната ти? — изсмя се игриво тя.
— Обучени са да бъдат дискретни.
— Тоест няма опасност нашето скандално сексфилмче да цъфне при Парис Хилтън или „Дифеймър“?42
Хендрикс усети как нещо изпърха в долната част на тялото му.
— Аз… аз не ги познавам.
Тя се приближи и познатият й мирис изпълни дробовете му. Гърлото му беше толкова свито, че думите едва минаваха през него.
— Искаш ли да спиш с мен? — Прозвуча толкова ученически!
Но тя не се изсмя.
— Искам, но не тази вечер. Тази вечер искам да си поговорим. Става ли?
— Да. Разбира се. — Той прочисти гърлото си. — Но не съм разговарял с жена, откакто… — Не можеше да си наложи да произнесе името на Аманда, не и тук или в този момент. — Отдавна.
— Няма нищо, Кристофър. И аз не съм.
Той я заведе при любимия си диван. Често му се случваше да заспи на него, късно през нощта, с някой разтворен доклад на гърдите. Все още усещаше празнина в леглото си на мястото на Аманда. Харесваше му, че Маги го нарича Кристофър. Вече почти никой не го наричаше така, дори президентът. Обръщението „господин министър“ не му беше приятно. Приличаше му на титла, зад което се криеш.
Докато се настаняваха сред възглавниците, той се пресегна към близкостоящата лампа, но тя го спря.
— Моля те. Повече ми харесва така.
Лъчите от прожекторите на пазачите вече се появяваха по-рядко — бяха се върнали на местата си. Бледи ивици светлина падаха от уличните лампи на килима в краката им. Той видя, че не си е обула обувките. Имаше красиви стъпала. А как ли изглежда останалата част от тялото й, запита се той.
— Разкажи ми за себе си — помоли я Хендрикс. — Какви бяха родителите ти? — Той спря. — Нали не е твърде лично?
— Не, не. — Когато разклати глава, косата й се изви край лицето й като огнен пламък. — Само че няма много за разказване. Майка ми беше шведка, баща ми американец, но се разведоха, когато бях малка, и мама ме отведе в Исландия, където прекарахме пет години, преди да се върнем в Швеция. — Тази част беше истина и правеше образа й по-автентичен. — Върнах се Америка на двадесет и една години, предимно за да се срещна с баща си, когото не бях виждала след развода. — Тя спря и се загледа в пространството. Беше започнала да споделя с него повече, отколкото беше предвидено. Какво й ставаше? — Не знам какво или кого очаквах да намеря тук, но баща ми не ми се зарадва особено. Може би заради болестта — имаше белодробен емфизем в напреднал стадий, — но аз мислех, че може би точно затова би трябвало да е благодарен за присъствието ми.
Хендрикс изчака секунда, преди да се обади.
— Но не е станало така.
— Меко казано.
Усмивката й стана мрачна и промени лицето й по начин, който не му харесваше. Искаше му се да я прегърне през рамото, но не помръдна от мястото си.
— Беше забравил за съществуването ми. Всъщност дори го отричаше и твърдеше, че съм някаква измамница, която цели да се докопа до неговите пари след смъртта му. Твърдеше, че никога не е имал дъщеря. Накрая сестрата ми посочи вратата. Беше едра и снажна — сигурно не им е било лесно да го вдигат, — но видът й беше толкова заплашителен, че си тръгнах без нито дума повече.