— Опита ли се отново да го видиш?
— Толкова ми беше мъчно, че не можах да се реша. Когато най-после намислих да опитам отново, той вече беше умрял. — Мразеше баща си. Нямаше нещо, което да не мрази у него — и американското му нахалство да изневерява на майка й с друга жена, докато все още живеят заедно, и безочието, че я е изоставил сама в Швеция с малко дете, без да го е грижа за дъщеря му, и преструвките, че никога не е имал нищо общо със самата нея. Да оставиш жена си е едно нещо — могат да се намерят понякога и извинителни причини, — но да отричаш съществуването на детето си беше съвсем друго.
За своя изненада усети сълзите да се стичат по бузите й. Наведе се напред, подпря лакти на коленете си и зарови лице в шепи. Главата й щеше да експлодира. Чувстваше се смазана, сякаш отново й разбиваха сърцето. Част от нея обаче имаше странното и главозамайващо усещане, че наблюдава сцената отстрани, като че ли гледа необработен материал за филм, представящ неподправени, истински чувства.
Хендрикс най-после се престраши и сложи ръка на рамото й.
— Съжалявам — каза той.
— Недей — миролюбиво му отвърна Маги. — Не мога, не искам да се самосъжалявам. — Тя се изправи и се обърна към него. Изведнъж лицето й му се стори младо и беззащитно. — Не си припомням често миналото и никога и на никого не го разказвам.
Хендрикс се почувства поласкан. Тя го долови и усещането й за вътрешно раздвоение се засили. При работата под прикритие винаги съществува възможността да поискаш да повярваш в измислената си самоличност и да си останеш в обстановката, в която си се озовал. Може би именно това ставаше с нея. Маги започваше да я привлича към себе си и да я отдалечава от Скара. Чувстваше се удобно в тази къща и с Кристофър Хендрикс. Той изобщо не беше такъв, какъвто си го беше представяла — циничен, двулик, алчен американски политик. Човешкият облик на жертвата, както Скара добре знаеше, представляваше най-опасният аспект на работата под прикритие.
Седнал до нея, Хендрикс, разбира се, нямаше представа за мислите й. И все пак връзката помежду им, която беше усетил още при запознанството, се беше задълбочила дотолкова през прекараното заедно време, че той долови вътрешния й конфликт, макар да беше в неведение относно причините му.
— Маги — обърна се към нея той, — мога ли да направя нещо за теб?
— Заведи ме у дома, Кристофър.
Каза го съвсем искрено, от дълбините на циничното си, двулико, алчно сърце.
Карпов хвана метрото от „Милбертсхофен“ и повървя няколко пресечки до „Кнорщрасе“. Работилничката на часовникаря Херман Болгер се намираше на втория етаж на стара тясна сграда, нелепо залепена до ултрамодерната „Комерцбанк“ от едната страна и крещящата витрина на магазин от верига за бързо хранене от другата.
Старомодна табела с нарисуван на нея часовников механизъм поскърцваше под прашните пориви на вятъра. Мраморните стъпала на тясното и стръмно стълбище бяха износени от годините. Миришеше слабо на масло и горещ метал. Някъде над него радиото свиреше някаква тъжна немска песен, която го накара да проскърца със зъби. Борис мина край малко прозорче, през чиито зацапани стъкла едва се виждаше тясна задна алея с наредени в редица поцинковани кофи за боклук.
Вратата на работилничката беше отворена и Карпов влезе вътре. Помещението беше малко. Тъжната немска песен на певицата с меланхоличния, дрезгав глас извираше от дълбините на стаята. Три от стените бяха изпълнение с часовници. Всичките му се сториха съвсем истински антики. Пред него имаше нисък тезгях, покрит със стъкло, под което бяха наредени часовници от стомана и злато — всичките, както видя, когато се наведе да ги разгледа, правени по поръчка, очевидно от самия хер Болгер, който не се виждаше никъде наоколо. Борис почука силно по стъклото, после извика към отворената врата на вътрешната стаичка, където очевидно беше работилницата на часовникаря. Песента свърши и започна друга, също сълзлив спомен от Ваймарската република.
Борис почваше да губи търпение. Той заобиколи тезгяха и влезе в стаичката. Тук миризмата на масло и горещ метал се усещаше по-осезаемо, сякаш господин Болгер си е приготвил супа от тях. От задното прозорче, гледащо вероятно към същата алея, която беше видял на стълбите, влизаше светлина. Музиката беше непоносимо силна. Той отиде при радиото и го изгаси.