В стаята се възцари тишина, а заедно с нея и миризмата, която се беше смесила с другите. Карпов добре познаваше този наелектризиращ мирис.
— Хер Болгер! Хер Болгер! — подвикна той. — Къде сте?
Той си проправи път през затрупаната с вещи стая, отвори абсурдно тясната врата на тоалетната и изруга „Мамка му“.
Хер Болгер беше коленичил с гръб към него. Ръцете му висяха край тялото и докосваха сивите плочки на пода, а главата му беше потопена във водата на тоалетната чиния.
Борис не си направи труда да проверява дали диша. Винаги познаваше мъртъвците. Излезе от работилницата на бърз ход и тъкмо слизаше по стълбите, когато чу протяжния вой на полицейската сирена. Стигна долу колкото можа по-бързо, като се спря само за да надникне през дебелото стъкло на входната врата. Най-малко три полицейски коли спряха пред сградата и от тях изскочиха полицаи с вдигнати пистолети и тръгнаха към него.
„По дяволите — помисли си Борис, — попаднах в капан!“
Той се обърна и на бегом се качи по стълбите. Прозорчето на стълбището беше твърде тясно и нямаше как да се провре през него, затова продължи нататък.
Под него входната врата се отвори и през нея се изсипаха полицаите. Няколко пъти си беше имал вземане-даване с германската полиция и не държеше да повтаря.
Той се върна в работилницата, влетя в задната стаичка и се опита да отвори прозореца, но без успех. Ключалката му беше ръждясала и заяждаше, а черчевето — залепнало за рамката от многократното боядисване.
Стъпките на полицаите се приближаваха по стълбите. Чуваше ги как си подвикват, докато напредват към втория етаж. Долови думата Uhrmacher43 и всякакви съмнения се изпариха. Идваха насам.
Той заровичка из инструментите на хер Болгер, откри каквото му трябваше и изряза стъклото в рамката. Бутна го навън, но успя да го хване, преди да падне и да се разбие на улицата. Полицаите вече влизаха в предното помещение. Без да се бави и секунда повече, Карпов изпълзя навън и нагласи обратно стъклото.
Намираше се на тесен тухлен перваз, леко наклонен надолу, за да предпазва черчевето от подгизване. Приплъзна крака си надясно и едва не падна. Хвана се за металната водосточна тръба, закрепена за стената с поцинковани скоби. Полицаите вече бяха вътре в работилницата. След като откриха тялото, последва кратко суетене. Някой се обади по радиостанцията да докладва за убийството. Борис замръзна на място. Даваше си сметка, че не може да остане дълго тук. Рано или късно някой щеше да се опита да отвори прозореца и стъклото, което беше нагласил обратно, щеше да падне.
От лявата му страна первазът продължаваше до ъгъла на сградата. Той се престраши и като се хвана за улука, се наведе да види какво има оттатък. Сърцето му подскочи — забеляза една ниша, в която беше сигурен, че може да се пъхне и да се скрие.
Височината не беше голяма, но и дума не можеше да става да скочи дори от такова скромно разстояние. Кофите за боклук имаха шипове по капаците — вероятно за да не се катерят по тях плъхове и да не ги пипат бездомниците. А и всеки момент полицията сигурно щеше да се появи от единия край на алеята. Всъщност беше изненадан, че още не са го направили.
Той се хвана по-здраво за тръбата и се обърна с лице към фасадата. После облегна горната част на тялото си върху улука, прекрачи го и стъпи от другата му страна. А сега идваше сложната операция. Трябваше да прехвърли тежестта от десния на левия си крак, нещо, което щеше да го изложи на опасност, докато не прескочи от другата страна. Тъкмо обмисляше движението, когато стъклото, което беше свалил, падна навън и са разтроши върху шиповете по капака на кофите. Трябваше незабавно да се изнесе!
Той премести тежестта си, но това не му даде съвсем сигурна опора в левия крак, затова се подпря с тяло върху улука. Преметна крака си от другата страна и незабавно чу някакво пукане, а после още едно. Погледна надолу и видя, че две от скобите са се откъснали от стената. Улукът, който не беше предвиден да носи такава тежест, се залюля и за секунда на Борис му се стори, че няма как да не полети надолу и да не се наниже върху зловещите шипове. После успя да прехвърли цялата си тежест, стъпи здраво с двата си крака на перваза и като се обърна много внимателно, се намести в скривалището си. При това съвсем навреме. Полицаите нахлуха в алеята под него.
12
Борн се събуди преди зазоряване. Нощните сенки все още изпълваха ъглите на стаята. Рози беше застлала единственото им кресло с чаршафи и възглавница, които миришеха силно на бор. Борн остана за миг неподвижен. Беше сънувал дискотеката, ярките светлини, думкащата музика и жената в тоалетната. Вместо пистолет обаче този път тя беше насочила пръст към него. И вместо синеока и русокоса беше тъмнокоса и с кафяви очи. Беше Рози. Тя отвори уста да му каже нещо. Сигурен беше, че е важно, с убедеността, която съществува само в сънищата. После внезапно се събуди.