Защо?
Да не би нещо да беше се разшавало? Огледа се, но в стаята цареше абсолютен покой.
Какво се беше случило тогава?
Той стана и разкърши схванатото си тяло. И едва когато привършваше първия комплекс от упражненията, които правеше всеки ден, разбра.
Далечният звук на автомобил беше проникнал в съня му и го бе върнал в Колумбия. Той грабна як кухненски нож от ръчно направената стойка в кухнята и излезе навън, треперейки на сутрешния хлад. Дъждът беше спрял, но по земята се носеше сребърна мъглица. Короните на дърветата също бяха обвити в бели валма. На изток избеляващият мрак отстъпваше пред бледорозовата светлина, предхождаща изгрева. Зад къщата имаше два джипа. Изглеждаха като експонати от Втората световна война.
В настъпващото утро се разнесе някакъв звук.
Борн наклони глава и се заслуша. Ето го, слабото, но безпогрешно „туп-туп-туп“.
Обърна се и тъкмо щеше да се върне на бегом в къщата, от нея излезе Вегас, помъкнал една ракета земя-въздух и малък руски преносим зенитно–ракетен комплекс „Стрела-2“ с нещо като фотооптичен мерник с лазерен далекомер СЦС-132.
— Не се шегуваше, като каза, че си се подготвил — засмя се Борн.
— Не ми е толкова заради собствената ми защита — обясни Вегас. — Трябва да пазя Рози.
И двамата се обърнаха на север със затаен дъх и след няколко секунди хеликоптерът изникна от мъглата. Докато Вегас наместваше ракетомета на рамото си и се прицелваше през мерника, над главите им се посипаха куршуми от картечница.
— Идеално! — възкликна Вегас и натисна спусъка.
Ракетата излетя с грохот, който отекна по склоновете на планината. Хеликоптерът все още се издигаше над покрития с мъгла хребет, когато тя го улучи и се взриви. Машината се обви в пламъци, разхвърляйки парчета разтопен метал и пластмаса навсякъде като изригнал вулкан.
Вегас и Борн бяха залегнали зад джиповете.
— По-добре отиди и вземи Рози — каза му Борн. — Трябва да се измъкнем оттук колкото може по-скоро. Тези джипове заредени ли са?
Вегас кимна.
— Казах ти, че съм подготвен.
Той понечи да се върне в къщата, когато и двамата отново чуха отново характерното „туп-туп-туп“.
— Надявам се, че имаш още една ракета — обади се Борн.
Вегас се върна на бегом в къщата. Вторият хеликоптер, изпратен от „Северий Домна“, се издигна над хребета на мястото на предишния, но после внезапно зави, поемайки директен курс към къщата. Пилотите сигурно бяха видели огненото кълбо и щяха да бъдат по-предпазливи.
Вегас се върна.
— Заредих.
Той отново вдигна ракетомета на рамо и започна да се прицелва. Хеликоптерът беше застанал зад няколко високи бора за прикритие. Не че имаше значение. Лазерният далекомер щеше да го прихване дори и да се скриеше от погледа им.
— Готови… — извика Вегас и Борн се дръпна настрана. Колумбиецът натисна спусъка.
И нищо не последва.
Щом посрещна Амун Чалтум на летище „Дьо Гол“, Сорая разбра, че не е трябвало да води Арон със себе си. Бяха се отбили на път за срещата с началника на Лоран в „Монишън Клъб“, но още щом видя французина, Амун го намрази от пръв поглед.
Сорая усети неприязънта му и помоли Арон да я изчака.
— Кой, по дяволите, е този? — попита Амун, докато си вземаше чантата.
— Ей, не сме се виждали от колко време? От година? И ме посрещаш по този начин?
— Да, от година и нещо и ти ми водиш друг мъж, при това съвсем не грозен, като се има предвид, че е французин.
— Връзката ни е служебна, Амун. Това е инспектор Арон Липкин-Рене от Ке д’Орсе. — Оказа се, че не е трябвало да му съобщава пълното име и фамилия на французина и това е поредната й грешка.
— Какво търси евреин в Ке д’Орсе? — Черните очи на Амун изглеждаха твърди като мрамор.
Той беше висок мъж, добре сложен, широкоплещест и здравеняк. Притежаваше чар и някаква вътрешна сила. Всички му се подчиняваха безпрекословно и безусловно.