— Освен ако какво? — попита Антон, единият от задържаните.
— Млъкни! — прекъсна го рязко другият, Георгий.
— Освен ако не се примирите с неизбежното. — Карпов застана пред двамата, но всъщност говореше на Антон. — В тази организация ще има промени — независимо дали със или без вас. Разглеждайте го така: предоставен ви е уникалният шанс да заемете мястото си сред доверените ми хора и да ми засвидетелствате безграничната си преданост и доверие. В замяна получавате живота си, а може би дори и повишение. Но само ако мога да разчитам, че ще ми бъдете верни — на мен и на никой друг. Малко да се огънете и семействата ви никога повече няма да ви видят. Нито пък ще намерят телата ви, за да ги погребат и да ги оплачат. И следа няма да остане от пребиваването ви на този свят.
— Кълна ви се във вечна вярност, генерал Карпов. Можете да разчитате на мен.
— Предател! — изсъска Георгий. — На парченца ще те разкъсам.
Карпов не му обърна внимание.
— Това са само думи, Антон Фьодорович — каза той.
— Какво трябва да направя?
— Ако трябва да ви казвам — сви рамене Карпов, — се губи смисълът, нали?
Антон се замисли за момент.
— Развържете ме.
— И какво ще се случи след това?
— Ще си дойдем на думата — отвърна Антон.
— Веднага ли?
— Абсолютно.
Карпов кимна, мина зад тях и развърза ръцете и краката му. Антон стана и като внимаваше да не докосва разранените си китки, протегна дясната си ръка. Карпов го изгледа внимателно и след секунда му подаде собствения си „Макаров“ с дръжката напред.
— Застреляй го! — извика Георгий. — Него, не мен, идиот такъв!
Антон пое пистолета и стреля два пъти в лицето на другаря си.
Карпов наблюдаваше сцената, без да покаже никаква емоция.
— А сега как ще се отървем от тялото? — Думите му прозвучаха като въпрос на изпит. Финалната стъпка, кулминацията на посвещението.
Антон се замисли, преди да отговори.
— Резачката не е за него. Този тук… е за нищото. Съвсем нищото. — Той погледна към тръбата, която изглеждаше като зейналата паст на някакво чудовище. — Питам се… дали разполагате с някаква силна киселина?
Четиридесет минути по-късно, под яркото слънце и безоблачно синьото небе, Карпов, тръгнал на доклад при президента Имов, получи лаконичен есемес. „На границата“.
— Към Раменское — нареди той на шофьора си. На основното военно летище в Москва винаги го чакаше готов за излитане самолет.
При първа възможност мъжът зад волана направи обратен завой, а после настъпи педала на газта.
Карпов представи документите си на служителя от паспортния контрол на военното летище и веднага до него отнякъде изникна слабичък човек, който отначало му заприлича на младеж. Беше облечен в обикновен тъмен костюм, с евтина вратовръзка и прашни, очукани обувки. Нямаше грам тлъстина, сякаш тялото му се състоеше само от мускули. Приличаше на добре изработена машина или живо оръжие.
— Генерал Карпов. — Не му предложи да се ръкуват или някаква друга форма на запознанство. — Казвам се Зачек — представи се само с фамилията си мъжът.
— Така ли? — изненада се Карпов. — Също като Паладин?
Продълговатото изсечено лице на Зачек не издаваше нищо.
— Кой е този Паладин? — Той взе паспорта на Карпов от войника. — Придружете ме, генерале.
Обърна му гръб и понеже документите бяха у него, на Карпов не му остана нищо друго, освен да го последва въпреки вътрешното си недоволство. Зачек го поведе по недобре осветения коридор, умирисан на варено зеле и карболова киселина. Стигнаха до врата без табелка и влязоха в малка задушна стая без прозорци, в която имаше завинтена за пода маса и два сини сгъваеми стола от пластмаса. Красив меден самовар с две стъклени чаши, лъжички и малка захарница, напълнена с бучки бяла и кафява захар, допълваха странно картината.
— Моля, заповядайте — покани го да седне Зачек. — Чувствайте се като у дома си.
Карпов не обърна внимание на поканата.
— Аз съм директор на ФСБ-2.
— Знам кой сте, генерале.
— А вие кой сте, по дяволите?
Зачек извади ламинирана служебна карта от джобчето на сакото си и я отвори. Карпов се принуди да се приближи, за да надникне в нея. „Служба за външно разузнаване“. Моментално се дръпна назад. Този човек оглавяваше антитерористичното управление на СВР на Руската федерация. Всъщност ФСБ и ФСБ-2 трябваше да се занимават само с вътрешните дела, но Черкезов им бе дал правомощия да действат и в чужбина, без разрешението му да предизвика сътресения. За това ли щяха да говорят? За навлизането в територията на СВР? Карпов съжаляваше, че не беше повдигнал въпроса преди назначаването си.