— С какво мога да ви помогна? — Той нахлузи на лицето си неискрена усмивка.
— Въпросът по-скоро е с какво мога аз — или по-точно СВР — да ви бъда полезен.
— Нещо не ми се вярва.
От близкото разстояние, на което се намираха, на Карпов не му беше трудно да грабне картата на Зачек, преди той да успее да я прибере в джоба си. Развя я като бойно знаме, а в главата му проехтя звън на шпаги.
Зачек му подаде паспорта, двамата си размениха заложниците и документът на Карпов се озова на сигурно място в джоба му.
— Трябва да си хващам самолета — каза той.
— Пилотът има инструкции да ни изчака да довършим разговора си. — Зачек отиде при самовара. — Чай?
— Не, благодаря.
Мъжът се обърна с гръб към него и си наля една чаша.
— Грешите, генерале. Това е най-хубавият черен чай „Керван“. Тази комбинация от „Улонг“, „Киймон“ и „Лапсанг-сушонг“ е известна с това, че се транспортира от чаените плантации през Монголия и Сибир точно както през 18 век, когато с кервани от камили го докарвали от Китай, Индия и Цейлон. — Зачек взе пълната стъклена чаша с крайчеца на пръстите си и като я поднесе към носа си, вдъхна дълбоко от аромата. — Студеният сух климат на снежните степи позволява на чая да поеме точно толкова влага, колкото е необходимо. — Той отпи, изчака и пак отпи, а после отново погледна към Карпов. — Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
— Както искате, генерале. — Зачек въздъхна и остави чашата. — При нас постъпиха сведения…
— Нас?
— В СВР, щом предпочитате. — Той помръдна пръсти. — Така или иначе, привлякохте вниманието на службата ни.
— В какъв смисъл?
Зачек сложи ръце зад гърба си. Изглеждаше като кадет на парад.
— Знаете ли, генерале, завиждам ви.
Карпов реши да не го прекъсва. Искаше му се този мистериозен разговор да приключи час по-скоро.
— Вие сте от старата школа, издигнали сте се по трудния начин, борили сте се за всяко повишение, оставили сте зад себе си върволица от труповете на по-слабите от вас. — Зачек посочи с пръст към себе си. — Докато на мен ми беше сравнително лесно. Понякога ми се струва, че мога доста да се поуча от човек като вас.
Той изчака отговора на Карпов, но тъй като такъв не последва, продължи:
— Как мислите, генерале, искате ли да ми станете учител?
— Вие сте като младите технократчета, които си играят на видеоигри и си въобразяват, че това може да им замени истинските преживявания на бойното поле.
— Имам доста по-важни занимания от видеоигрите.
— Не е зле човек да е запознат с постиженията на конкуренцията. — Борис махна с ръка. — Нека да минем към въпроса. Не разполагам с много време.
Зачек кимна в съгласие.
— Просто искаме да сме сигурни, че споразумението ни с предшественика ви ще важи и при вас.
— Какво споразумение?
— Божичко, нима Черкезов се е измъкнал, без да ви каже?
— Не ми е известно за никакво споразумение. Ако сте ме проучили добре, знаете, че не сключвам сделки. — Той тръгна към вратата — разговорът за него беше приключил.
— Мислех, че в този случай — без да повишава глас, каза Зачек — ще направите изключение.
Карпов преброи до десет и се извърна.
— Знаете ли, този разговор ме уморява.
— Съжалявам — отвърна Зачек, въпреки че не му личеше да е така. — Сделката, генерале. Става въпрос за пари — можем да се уговорим за месечните суми — и за сведения. Искаме да знаем това, което знаете и вие.
— Това не е сделка, а изнудване.
— Можем да спорим цял ден, генерале, но както сам споменахте, самолетът ви чака. — В гласа му се появи твърда нотка. — Сключваме сделката както с вашия предшественик и вие и колегите ви може да обикаляте колкото искате света, без да се съобразявате с устава на ФСБ-2.
— Уставът ни е подписан от Виктор Черкезов. — Карпов завъртя дръжката на вратата.
— Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале.
Борис отвори вратата и излезе навън.
Прелетяха хиляда километра над равната, еднообразна, суха пустош и кацнаха на летището в Уралск, Западен Казахстан.