Пожелаха си лека нощ и Сам затвори. Погледа телефона за известно време. След това вдигна слушалката и я остави на масата. Днес заслужаваше малко почивка.
„Оукуд хаус“ приличаше повече на богаташка вила, отколкото на старчески дом. Представляваше масивна постройка от края на XVIII век с почти петстотин декара гори и градини, постлана с чакъл алея и фонтан пред главния вход. Фоайето бе величествено, с изящни антикварни мебели и масивен полилей над широкото дъбово стълбище. Въпреки луксозното обзавеждане и вазите със свежи цветя, ароматът им не можеше да замаскира миризмата на урина и дезинфектант. Сам се усмихна на жената от рецепцията и се запъти по коридора към стаята на Грейс. Няколко врати бяха отворени и отвътре с надежда гледаха старчески лица. Щом ги отминеше, те отново се свеждаха унило.
Грейс седеше в голямо кресло и гледаше през прозореца. До нея на малка маса стоеше непипната чаша чай.
— Здравей, Грейс. Аз съм. — Сам затвори вратата след себе си и седна на един стол до свекърва си. — Как си, Грейс?
Старицата не отговори. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка слюнка. Сам извади кърпичка от чантата си и я избърса.
— Е, не знам за теб, но за мен последните дни са истински ад. Твоят любим син го тикнаха зад решетките, остави ме без пукнато пени и иска да го заместя в организирането на многомилионна наркосделка, за да платя обжалването му.
Грейс не реагира. Въртеше венчалната си халка и зяпаше парка.
— А твоята седмица как мина, Грейс?
Вратата се отвори. Беше млада медицинска сестра с ослепително бяла униформа и очарователна усмивка.
— Искате ли чаша чай, госпожо Грийн? — попита тя.
— Не, благодаря.
— Госпожа Ханкок моли да се отбиете в кабинета й, преди да си тръгнете.
— Добре.
След като вратата се затвори, Грейс се обърна към Сам. Погледът й беше замечтан, сякаш умът й е на друго място.
— Коя си ти? — попита.
— Аз съм Сам. Снаха ти.
— Лора ли?
— Не, Грейс. Лора ти е внучка. Аз съм Сам, майката на Лора.
— Красавица е нашата Лора.
Грейс се усмихна щастливо и отново се загледа през прозореца.
— Така е, Грейс. Така е.
Сам седя при свекърва си около час. Разговорът протичаше главно като монолог с вмъкнати реплики от страна на Грейс. Старицата се интересуваше главно коя е Сам и защо никой не й е донесъл чай, въпреки че Сам всеки път й сочеше чашата.
Госпожа Ханкок я чакаше в кабинета си. Беше около петдесетгодишна жена със сива изкуствено накъдрена коса и пенсне със златни рамки, защипано на върха на носа й. При първата им среща Сам си беше помислила, че директорката на пансиона е стара мома, която още от моминските си години се е отказала от любовта и е прекарала остатъка от живота си в омраза към другия пол, но на бюрото на Ханкок имаше снимка със симпатичен мъж и три деца; носеше и венчална халка.
Сам много добре знаеше как подвежда външният вид. Грейс Грийн изглеждаше толкова елегантна и интелигентна, колкото и преди десет години, но главата й бе напълно празна.
— Този месец няма усложнения, госпожо Грийн, но и никакви подобрения — каза Ханкок; повтаряше почти едни и същи думи при всяко посещение на Сам. — Алцхаймер е ужасна болест. Можем само да се постараем да й осигурим всички удобства. Тя не изпитва болка. Понякога дори изглежда щастлива по свой собствен начин.
— Щастлива ли?
— Да, щастлива.
Госпожа Ханкок се намръщи и Сам се помъчи да се усмихне:
— Значи затова сте искали да ме видите. За да ме уведомите за състоянието на свекърва ми.
— Всъщност не. — Госпожа Ханкок отвори една синя папка, която лежеше пред нея. — Исках да поговорим за таксата й. Последните вноски не са преведени. Сигурна съм, че просто сте забравили.
Сам въздъхна.
— Сигурно е някаква грешка в банката. Наскоро отворихме нов влог и може някой превод да не е извършен правилно. Още този следобед ще се заема.
Госпожа Ханкок се усмихна окуражително и бутна пенснето към основата на носа си.
— Не мога да не спомена сегашните обстоятелства около вас, госпожо Грийн. След като съпругът ви… е, вестниците писаха.
— Информацията не ви ли е достатъчна?
— Просто искам да ви помоля, ако имате проблеми от финансово естество, да ни уведомите своевременно.
— Разбира се. Благодаря.
— Защото, ако изпитвате недостиг на средства, можем да ви помогнем да настаните Грейс в някое държавно заведение.