Сам се усмихна по-широко.
— Всичко е наред, Анди. Просто съм радостна, че ми даде визитната си картичка.
— Винаги съм на вашите услуги, госпожо Грийн.
— Как се разбираш с Джордж Кей?
Макинли вдигна рамене, но не отговори. Сведе поглед и Сам предположи, че не иска да обсъжда отношенията с шефа си.
— Какво правиш за него?
Макинли отново вдигна рамене.
— Горе-долу каквото и за Тери.
— Мислиш ли, че можеш да правиш същото и за мен?
Макинли вдигна очи и я погледна. Тя за пръв път забеляза колко сини са очите му — изключително бледосини, сякаш гледаше през нея.
— От защита ли имате нужда, госпожо Грийн?
Сам прокара пръст по ръба на чашата.
— Тери ме помоли да свърша някои неща вместо него. Това е нова територия за мен, Анди. Ще съм по-спокойно, ако някой ми пази гърба.
— Госпожо Грийн, за мен ще бъде удоволствие. — Той протегна ръка и чукна чашата й. — Истинско удоволствие.
Капитанът провери положението на кораба на компютърната радарна система и изръмжа на първия си помощник на испански:
— Още десетина минути.
Извади малък портативен апарат за определяне на географското положение и го включи. На мониторчето се появиха същите данни, както на корабния компютър.
Първият помощник почука с пръст върху монитора на радара:
— Господ ни закриля. — Той измъкна един кръст от пазвата си и го целуна. — Ще подготвя хората.
Първият помощник слезе от мостика върху подвижната палуба. Името му бе Лусеро и за една нощ и краткото пътуване до Лондон щеше да получи сто хиляди долара.
Нощта бе ясна и безоблачна, но нямаше луна и четиримата мъже в задната част на корабчето се виждаха като неясни тъмни сенки. Лусеро се запъти към тях с характерната походка на моряк. Той бе около петдесетте и още от юношеските си години плаваше по море. Почти нямаше голямо пристанище в света, което да не е посетил, но напоследък работата му се състоеше в кратки разходки от бреговете на Испания до Северно море с този рибарски траулер. Рибата обаче бе последното, което го интересуваше.
Върху палубата бяха наредени осем опаковани в дебел найлон бали върху метални шейнички. За всяка шейничка беше прикрепена бутилка със сгъстен въздух, свързана с пластмасова кутия. Лусеро извади фенерче от якето си, клекна до балите и провери механизма на всяка поотделно. Тъкмо затваряше и последната кутия, когато капитанът се появи на мостика и изрева с пълно гърло да спускат товара. Лусеро потупа единия от хората си по гърба и извика:
— Хайде!
Четиримата мъже също получаваха солидно заплащане за труда си и също както Лусеро бяха извършвали това пътуване много пъти. Избутаха балите една по една през борда и те бавно изчезнаха под повърхността. Четири тона суров канабис потънаха на дъното.
Когато Сам слезе на долния етаж, Триша се гледаше в огледалото.
— Разрешават ли ви да носите толкова много грим в училище?
Триша се нацупи.
— Мамо, всяка сутрин ми задаваш един и същ въпрос.
Сам се приближи и постави ръце върху раменете й:
— Учителките нямат ли нещо против червилото и изкуствените мигли?
— Това не е червило, а балсам за устни. Устните ми са напукани.
— О, сигурно.
— А миглите ми са съвсем естествени.
Сам потупа дъщеря си по раменете.
— Да, да. Знаеш ли, когато аз бях ученичка, в училище дори не ни позволяваха да си покажем крака над коляното. А косата трябваше да е къса или вързана отзад. Гонеха ни вкъщи дори да видят следа от червило.
— Знам, знам, и по земята скитаха динозаври, нали? — Триша се обърна и целуна Сам по бузата. — Чао.
Изскочи навън.
— Чао — отвърна Сам и се насочи към кухнята.
— Божичко!
Сам се закова на място.
— Какво? Какво има?
Триша стоеше на прага с широко отворена уста.
— О, Господи. Мамо, виж си колата.
Сам се показа на прага. Върху предното стъкло на сааба й с жълт спрей бе изписано: ЛЪЖЛИВА КУЧКА.
— Мръсници — възкликна Триша. — Това сигурно е дело на някой от рода Сноу.
— Възможно е. Ще го оправя.
— Мамо, трябва да се обадиш в полицията. Не можеш да им позволяваш да продължават. Това е вандалщина.
— Полицията няма да се впусне да ни помага, Триш. Аз ще се оправя. Тръгвай за училище.