— Какво иска? — попита накрая Блаки.
— Иска да ме заведеш при Морисън. Да поговоря с него и да опитам да науча истината.
— Момчетата от „Убийства“ вече го направиха. Той им разказа всичко и го повтори в съда. Дори не се е наложило да му пускат ток през топките например. Доколкото научих, не са могли да му затворят устата.
— Искам само да поговоря с него.
— Не е само свидетелят. Има улики. Кръвта върху обувките на Тери. Отпечатъците върху килима на убития.
— Тери твърди, че Ракел го е натопил. Първо ще научим истината от Морисън, после ще опровергаем уликите.
Блаки поклати скептично глава.
— По дяволите, Сам, това не става като на кино. По разследването работят трийсетина ченгета, това са хиляди човекочаса. Няма да успееш да сринеш обвинението с игрички на частен детектив.
— Какво толкова се опъваш, Блаки? Трябва просто да ми дадеш адреса на Морисън. Нищо повече не искам.
Блаки се изправи и се наведе над нея.
— Добре, ще видя какво може да се направи.
— Става.
Блаки слезе на следващата спирка, близо до гара „Ватерло“. Сам се облегна и продължи към „Трафалгар“, където я чакаше Макинли. Нужно й беше малко време за размисъл.
Сам седна на дивана и запали. Погледна бутилката уиски на масичката. Страшно й се пиеше нещо силно, но в момента имаше нужда от трезв ум. Изтръска цигарата в пепелника, ръката й леко трепереше. Пресегна се към тефтерчето на Тери, но бързо дръпна ръка. Беше го чела вече десетина пъти. Тери бе помислил за всичко. Трябваше просто да изпълнява нарежданията му, и с финансовите им проблеми щеше да е свършено.
Тя легна и издиша облак дим към тавана. Щеше да има достатъчно пари за изплащане на ипотеката, за таксата на Джейми в университета и на Грейс в старческия дом и Патерсън щеше да може да започне собственото разследване по делото. И за всичко това бе достатъчно да изкара четирите тона канабис от дъното на морето.
— Лесна работа — промърмори си тя.
Отвън се чу кола и тя бързо стана. Беше минала половината разстояние до външната врата, когато Анди Макинли позвъни. Триша се размърда на горния етаж.
Сам отвори. Макинли носеше дълго тъмносиво палто и черни кожени ръкавици.
— Студено е, госпожо Грийн, облечете се добре.
— Идвам след минутка, Анди. Благодаря.
Сам затвори вратата и се качи на горния етаж. Стаята на Триша беше затворена. Тя почука. Не последва отговор.
— Триш?
— Какво?
Сам отвори вратата. Триша лежеше на леглото си по корем и четеше книга.
— Ще си развалиш очите — предупреди я Сам.
— Това ли се качи да ми кажеш?
Сам седна на ръба на леглото и погали русата й коса.
— Много хубава коса имаш.
— Къде отиваш? — попита троснато Триша.
— Навън.
— Къде навън?
Сам се усмихна, завъртя един кичур от косата й.
— Струва ми се, че аз съм майката.
— С него ли отиваш?
— С кого?
— Знаеш с кого. С онзи с лексуса.
— Всъщност лексусът е на баща ти.
— Всъщност не ми пука.
Триша стана и седна на нощното шкафче.
— Що за език!
Триша погледна майка си в огледалото.
— За бога, мамо, всеки казва „не ми пука“. Можеше да кажа…
Сам вдигна предупредително пръст:
— Внимавай какво говориш, млада госпожичке. Предупреждавам те за последно.
Триша я погледна в очите, после се извърна. Взе една четка и започна да реши косата си с бавни, дълги движения.
Сам я погали по бузата. Не искаше да се кара с Триша, но нямаше време да й обяснява спокойно.
— Излизам за малко. Сигурно ще се върна късно.
Триша се извъртя, сякаш са я ударили.
— Колко късно?
— Не знам.
— Когато аз кажа „не знам“, ти вдигаш скандал.
— Което отново идва да покаже, че аз съм майката, а ти — дъщерята.
Сам си пое дълбоко въздух, опитвайки да не повишава глас.
— Виж, Триш, може да ме няма цяла нощ.
Триша се озъби:
— Курва!
Сам се сепна, сякаш са й ударили шамар.
— Триш, имам работа.
Триша й обърна гръб и отново започна да реши косата си.