Сам запали нова цигара.
— Къде да ви закарам, госпожо Грийн?
— У дома. Искам у дома.
Франк Уелч лапна две ментови бонбончета, докато наблюдаваше как колегите му вкарват двама контрабандисти в един микробус.
— Добра работа, шефе — похвали го Симсън.
— Трябва да те наградят — добави Дъган. — Повишението не ти мърда. Колко мислиш, че има тук?
— Четири тона — отвърна надуто Уелч.
Слезе на брега и косата му се развя от течението от хеликоптера. Симсън и Дъган го последваха. Двама от контрабандистите бяха опитали да върнат една от лодките в морето. Почти бяха успели, но десетина полицаи ги застигнаха. Бегълците оказаха съпротива и сега ченгетата им го връщаха с ритници и палки. Едно куче ръфаше крака на един от мъжете в черно, а дресьорът му стоеше встрани и наблюдаваше. Нещастникът го молеше да извика животното, но той се разсмя още по-силно. Повечето контрабандисти се бяха предали веднага при вида на толкова много полицаи, хвърлиха балите и вдигнаха ръце.
Кларк се приближи, вдигна непромокаемата торба с триумфална усмивка:
— Рег Солмън е в микробуса, шефе. Гледа, сякаш са му потънали гемиите.
— През следващите десет години няма да може да изплува.
Уелч отвори торбата и разгледа предавателя и устройството за ориентиране.
Един служител от Националното следствено бюро към митниците се приближи откъм лодките и Уелч му подаде торбата.
— Започват да използват все по-нови технологии — отбеляза митничарят, набит четирийсет и няколко годишен мъж с посивяла коса, стар познат на Уелч. — Помня, когато опаковаха балите със сол, преди да ги хвърлят в морето. Солта се разтваряше и стоката изплуваше след дванайсет часа. Сега използват компютри и сателити. По-добре екипирани са от нас. — Той претегли предавателя в ръка. — Мога ли да задържа това и компютърчето? Може да ни наведе на някоя следа към големия шеф.
— Знам кой е големият шеф. Проклетият Тери Грийн.
— Нали е в затвора?
— Откога това е пречка за тях, Стюарт? В днешно време използват килиите си за офиси. Добре, задръж апаратурата. Съмнявам се някой тук да твърди, че е невинен.
Уелч остави торбата на служителя от митниците и се запъти към полицейските микробуси. Кларк избърза напред и му показа къде е Солмън. Докато Уелч се качваше в микробуса, хеликоптерът отлетя.
Кларк понечи да последва шефа си, но Уелч поклати глава. Кларк се отдръпна и затвори вратата на микробуса.
— Хубава вечер, Рег — каза весело Уелч и седна срещу арестувания. — Спокойно море, тихо време, не можеше да изберете по-подходящ момент.
Солмън не реагира.
— Май за трети път се проваляте — продължи Уелч. — Сега вече няма да ти се размине. — Наведе се, доближи уста на сантиметри от ухото на арестанта и пошепна съзаклятнически: — Къде е тя, Рег?
Солмън продължи да наблюдава съсредоточено пода.
— Хайде, Рег. Така ще е по-добре за теб. Имаш семейство. Две деца, нали? Като излезеш, вече ще си старец. Помогни ми и аз ще подшушна тук-там по някоя добра дума за теб. Девет месеца, и ще си вън.
Солмън не реагира. Уелч го удари с все сила по главата.
— Къде е тя! — изкрещя. — Къде е проклетата Сам Грийн?
Заудря го с юмруци в лицето, но Солмън остана безмълвен.
Навън служителят от митниците и Симсън се приближиха до Кларк. Микробусът се клатеше, отвътре се чуваше глухо думкане.
— Какво, по дяволите, става? — попита служителят от митниците.
— Разпит на заподозрян — обясни лаконично Кларк.
— Шефът ви не изглежда особено радостен от акцията.
— Защото гаджето му не дойде на срещата — отвърна Симсън.
— Гадже ли?
От микробуса се чу силно думкане, сякаш нещо (или някой) пада на пода.
— Единствената му и най-голяма любов — поясни Симсън.
— Да, несподелена любов — допълни Кларк.
Със Симсън размениха съзаклятнически погледи; митничарят ги изгледа озадачено.
В микробуса разпитът продължаваше.
Когато стигнаха пред къщата на Сам, вече се съмваше. Джипът още стоеше отпред. Шофьорът си наливаше чаша кафе от един термос; когато беемвето мина покрай него, той вдигна ръка за поздрав. Макинли спря пред къщата. Сам потърка очи и погледна разсеяно входната врата.