Патерсън се усмихна кисело, като чичо, който се прави, че шегата на любимия му племенник му е забавна.
— Не, Саманта, не броя хеликоптера. За щастие няма да стигаме чак дотам. Трябва да оборим криминологичните улики и да изобличим Рики Морисън в лъжа. Ако предположим, че веществените доказателства са подхвърлени от някой от детективите…
— Ракел… — прекъсна го Сам.
Патерсън кимна.
— Ракел. Точно така. Ако приемем, че уликите са подхвърлени, най-лесно е първо да изобличим Морисън. Ако докажем, че полицията го е принудила да лъже, оттам следва, че е възможно тя да е подхвърлила и уликите. Или поне ще имаме убедителни причини да се явим пред Апелативния съд. Първо обаче трябва да намерим Рики Морисън, а досега, признавам, не можем да открием и следа от него. Явно е включен в програмата за защита на свидетелите. Доста ще се охарчим, докато го намерим, Саманта.
— Вече съм натоварила един човек със задачата — успокои го Сам; отдолу се чу вой на пожарникарска сирена.
— Това може да спести малко пари, но хората, които съм наел по случая, също се нуждаят от заплащане. А като си седим и си клатим краката, няма да спечелим нищо.
Сам запали цигара.
— Уоруик Лок обеща да ми даде пет хиляди за дела на Тери в модната къща. Чекът трябва да пристигне всеки момент.
Патерсън я погледна тъжно.
— Пет бона са капка в морето. Само за започването на дело по обжалване ще са ни необходими десет пъти по толкова.
Сам посърна. Петдесет хиляди лири? Откъде, по дяволите, щеше да ги вземе?
— Знам, че са много пари, Саманта, съжалявам. Но толкова струва. Дори не съм включил моя хонорар и този на Ричард. Ще се наложи да минем отново през всички съдебни формалности, да разпитаме пак всички свидетели, да прегледаме отново уликите.
Сам погледна единия, после другия. В очите им се четеше съчувствие и тя се постара да не издава тревогата си. Усмихна се пресилено:
— Ще осигуря парите. Каквото и да става, ще ги намеря.
Патерсън потупа куфарчето си.
— Тери каза ли ти и за другата далавера?
— За фалшивите банкноти ли? Да. Казах му да си гледа работата, но това беше преди…
Тя остави изречението незавършено.
— А сега какво? — попита Ашър.
— Сега нямам избор. Известно ли ви е точно какво е замислил?
— Немного. Само той знае подробностите.
Патерсън отвори куфарчето.
— Но каза да ти дам това, ако решиш да се заемеш.
Той извади един бележник и й го подаде.
Сам го взе и го отвори. Ашър се оттегли в другия край на терасата, сякаш искаше да се дистанцира колкото се може повече от бележника и написаното в него.
— Защо имам чувството, че с мен си играят като с марионетка? — попита Сам.
— Просто Тери е планирал всичко, Саманта — успокои я Патерсън и затвори куфарчето. — Предвидил е проблемите, преди да възникнат.
— Нима? По-скоро той ги създава.
— Саманта, още ли караш онзи сааб? — попита Ашър, който наблюдаваше улицата отдолу.
— По дяволите, какво сега? Да не са го намацали пак?
— Не, вдигат го с паяк.
Сам изруга и се втурна през кабинета към коридора. На излизане изкрещя, че ще поддържа връзка. Влезе в асансьора и през целия път надолу нервно удряше бележника по бедрото си.
Докато стигне долу, саабът й вече висеше във въздуха. Един пътен полицай с черти на индиец пишеше нещо на портативно компютърче. Сам бързо се приближи:
— Извинявайте, имах делова среща. Сигурно съм пропуснала да сложа достатъчно пари в автомата.
— Късно е, мадам — каза той, без да отмества поглед от компютърчето.
— Не съм се забавила повече от десет минути.
— Нищо не мога да направя, колата вече е вдигната. — Той натисна още няколко клавиша и затъкна компютърчето в колана си като шериф от Дивия запад, който прибира револвера си. — След около час можете да си я приберете от гаража.
— Не може ли просто да се направим, че съм слязла малко по-рано? Наистина имам много натоварен ден.
— Всеки има, мадам.
— Бихте ли престанали да ме наричате „мадам“? Звучи, сякаш съм собственичка на публичен дом.
Саабът изтрака върху камиона, двама други индийци се заеха да поставят скоби на гумите му.
— Вижте, колата ми трябва. Много ми трябва. Моля ви, не ми причинявайте това.
Полицаят скръсти ръце и я погледна безизразно.