— Една полицайка идва. Пратили я да ви съобщи за госпожа Грийн. Казах, че ще ви съобщя, но тя остави тази картичка да й се обадите, ако имате някакви въпроси.
— Не ми трябва, Анди. Вече знам каквото ме интересува.
Лампичката на телефонния секретар примигваше укорително. Имаше две съобщения. Сам пусна касетата. И двете бяха от госпожа Ханкок от старческия дом. Сам ги изтри, без да ги слуша.
Двамата влязоха в хола и Сам наля две чаши коняк.
— Бяхте ли близки със свекърва ви? — попита Макинли.
Сам кимна.
— Да, след смъртта на майка ми. Това беше преди петнайсет години. Катастрофа. — Тя се усмихна. — Може би затова толкова държа на коланите. — Отпи от коняка си. — Грейс винаги ми е помагала. Когато имах нужда да поговоря с някого, тя винаги бе насреща.
Макинли кимна. Беше много добър слушател. Гледаше така с бледосините си очи, сякаш попива всяка дума. Всяка жена би се влюбила в такъв човек, даде си сметка Сам. Беше внимателен, грижовен, мил и можеше да се разчита на него. Да беше с двайсетина години по-млада, може би щеше да се изкуши, но сега се чувстваше повече като негова по-стара сестра. Дори по-зле. Като майка.
— Въпреки Алцхаймера още ми харесваше да й говоря. Можех да й се доверя. Имах чувството, че се разтоварвам.
Макинли кимна.
— Хубаво е да имаш пред кого да излееш болката си.
— А ти, Анди? Пред кого изливаш болката си?
Макинли вдигна рамене, не отговори. Сам не настоя. Достатъчно добре познаваше Макинли и знаеше, че той не обича личните въпроси.
— Знаеш ли какво иска Тери от мен за онази сделка с валутата?
— Спомена някои неща. Само в общи линии.
— Ще ми помогнеш ли?
— Ще направя каквото мога.
Сам отпи глътка коняк.
— Благодаря, Анди. Не знам какво щях да правя без теб. Наистина.
Макинли се наведе и двамата се пукнаха.
— За мен е удоволствие, госпожо Грийн.
Сам го погледна в очите. Беше хубав мъж, висок, силен, с уверено изражение, мъж, на когото може да се разчита, който никога няма да те предаде. Тя отново се запита дали в живота му има някоя. Никога не бе споменавал за приятелка и беше на разположение по двайсет и четири часа в денонощието.
— На колко си години, Анди?
— На достатъчно, госпожо Грийн. Защо?
— Просто се питах дали не мога да ти бъда майка. Не може да си по-възрастен от Лора.
Макинли се усмихна.
— Имал съм тежък живот, госпожо Грийн.
— Така ли?
Макинли вдигна рамене, изражението му изведнъж стана сериозно.
— Досега все съм се справял.
— Единствено дете ли си?
Макинли се усмихна смутено.
— Пет сестри.
— Боже мили! По-големи или по-малки?
— Аз бях най-малкият.
Сам се разсмя и Макинли я изгледа обидено.
— О, извинявай, Анди. — Тя го потупа успокоително по рамото. — Просто си представих какво е да имаш пет по-големи сестри. Как са те обличали и са си играели с теб като с кукла.
Макинли почервеня.
— Точно така се отнасяха с мен.
— Извинявай, не исках да те засегна.
Той отпи голяма глътка коняк и остави чашата си.
— Баща ни ни напусна, когато бях на осем. Беше задлъжнял много и нямаше откъде да намери пари. Една нощ си събра нещата и си тръгна. Остави майка ми да се грижи за шест деца.
Сам отпи от коняка си. Нямаше какво да каже. Знаеше, че ако изрази някакво съчувствие, ще го обиди.
Макинли се облегна назад.
— Много ме обичаше. Не издържа на напрежението. Получи удар. Починала в кухнята, докато съм бил на училище. Като се върнах, вече я нямаше.
— Анди… това е ужасно.
Макинли отново вдигна рамене.
— Беше много отдавна. Отначало ми беше тежко, но моите сестри ми спестиха най-лошото. От социалната служба искаха да вкарат мен и две от тях в приют, но по-големите не позволиха. Настояха семейството да не се разделя и успяха. — Той отпи нова голяма глътка. — Силни момичета бяха моите сестрички.
— Като брат си.
— Може би. Със сигурност те ми помогнаха да стана такъв. Парите никога не ни стигаха. Напуснах училище при първа възможност и започнах да работя.
— Още ли поддържате връзка?
— Разбира се. Така и не излязоха извън Глазгоу. Винаги, когато мога, отивам да ги видя. Всичките са омъжени. — Той се усмихна. — Имам повече от петнайсет племенници и племеннички, можете ли да повярвате?