— Стани, Грийн.
Пружините под Хойл изскърцаха и дебелакът провеси крака от леглото.
— Ти си стой на мястото, Хойл. Да не бутнеш койката.
Хойл отново легна и пружините пак изстенаха жално.
Тери се изправи.
Ригс погледна тетрадката с театрален жест, въпреки че очевидно много добре знаеше какво пише вътре.
— Молбата ти да идеш на погребението на майка ти… — Той замълча за няколко секунди с лукава усмивка — … е отхвърлена.
Ригс се изпъчи и се ухили подигравателно.
Тери остана с ръце зад гърба, стисна толкова силно юмруци, че ноктите му се забиха в дланите. Стисна зъби, за да не издаде болката си пред Ригс. Накрая успя да се усмихне.
— Е, добре. Може би някоя следваща година.
Ригс го изгледа злобно. Атмосферата бе толкова наелектризирана, та на Тери му се стори, че космите на врата му настръхват. Той обаче продължи да се усмихва, сякаш изобщо не му пука. Ригс се завъртя и излезе. Другият надзирател затвори вратата и я заключи.
Тери се обърна и удари с все сила стената с юмрук.
— Копеле! — изсъска.
Не искаше да крещи, защото на целия етаж щяха да го чуят. Той удари стената отново и отново, докато кокалчетата му не се разкървавиха.
Хойл не каза нищо, просто се обърна с лице към стената, оставяйки го сам със скръбта му.
Фирмата за таксита се намираше на един ред западнали магазинчета близо до „Килбърн Хай стрийт“; над вратата, подпряна със стар вестник, за да не се затваря, светеше жълта лампичка. Прозорците на партера бяха замазани с бяла блажна боя и върху нея с големи черни букви пишеше: „Мърфи кабс“.
Макинли огледа прозорците с присвити очи.
— По-добре да дойда с вас, госпожо Грийн.
— Какво, и да оставиш лексуса без надзор на улицата? Ще го разглобят за минути.
— Да, но…
— Анди, ще се справя сама.
Тя слезе от колата, влезе в сградата и се качи по дървеното стълбище на първия етаж. Горе хилав червенокос мъж говореше по радиостанция и в същото време ръфаше сандвич. На стената зад него висяха таблица с имена на шофьори и идентифициращите им сигнали и голяма карта на Лондон.
— Накъде, кукло?
— Брайън Мърфи?
Червенокосият посочи с палец стълбището за втория етаж и отхапа голям залък от сандвича си.
Сам се заизкачва. Стълбите излизаха на малка площадка.
Едната врата бе отворена и през нея се откриваше гледка към смрадлива тоалетна, другата беше остъклена, също замазана с боя и затворена. Сам потропа и отвътре груб глас с ирландски акцент изкрещя, че таксиджийската фирма била долу.
Сам отвори вратата. Вътре едър мъж с голо теме четеше страницата за конни надбягвания в „Дейли мейл“ с химикалка в ръка.
— Брайън Мърфи? — попита Сам.
— Кой го търси?
— Сам Грийн. Съпругата на Тери Грийн.
— Е, и?
Сам затвори вратата зад себе си.
— Искам да поговорим.
Мърфи й махна към един стол. Преди да седне, тя извади един плик и го постави на бюрото му. Кръстоса крака и изчака Мърфи да отвори плика.
Той извади пачката банкноти от по петдесет лири и вдигна вежди.
— Малко дарение — обясни тя. — За Каузата.
Мърфи се усмихна леко.
— Не сте ли чули. Няма вече каузи.
Сам протегна ръка към плика. Мърфи я погледна в очите, после отвори едно чекмедже, прибра плика и извади бутилка уиски „Бушмилс“ и две чаши.
Вдигна бутилката и Сам кимна.
— Мога ли да попитам кой ви насочи към мен, госпожо Грийн? — попита Мърфи, докато пълнеше чашите.
— Предпочитам да остане в тайна, но източникът ми е доверен, можете да сте спокоен.
Мърфи й подаде една от чашите.
— Наздраве.
— Наздраве.
Двамата отпиха и Мърфи зачака Сам да заговори.
— Съпругът ми излежава убийство, което не е извършил — обясни тя. — Твърди, че е прекарал нощта на престъплението с някои от вашите хора. Нещо, свързано с пране на пари. Затова Тери не може да го използва като алиби пред ченгетата.
Мърфи допълни чашите.
— Честно казано, звучи доста малко вероятно.
— Можете ли да проверите?
Мърфи я погледа известно време, после протегна ръка. Сам предположи, че иска още пари, и зарови в портмонето си. Мърфи поклати глава.
— Дайте си чантичката, госпожо Грийн.
Сам му я подаде и Мърфи я отвори и извади портмонето й. Прегледа кредитните й карти, паспорта й, после извади шофьорската й книжка и преписа данните й в едно тефтерче. Не се налагаше да обяснява защо го прави — сега знаеше къде живее. После върна всички вещи в чантичката и й я върна.