— Ще поразпитам, но на някои хора няма да им хареса — каза накрая.
— Ще рискувам.
Тери се запъти към телефоните. Имаше шест фонокарти от различни съкафезници, хора, които повече ценяха тютюна и наркотиците от контактите с външния свят.
Надзирател Дюн стоеше в началото на стълбите за долния етаж. Наблюдаваше с безизразно лице как двама затворници играят шах. Тери спря до него и Дюн кимна за поздрав.
— Какво мислиш? — попита. — Офицерът, нали? Мат в три хода за белите.
Тери вдигна рамене.
— Не е за мен тази игра, господин Дюн.
— Това е стратегия. Да планираш с няколко хода напред.
— Да, ако бях планирал няколко хода напред, нямаше да съм тук, нали?
Дюн се усмихна.
— Струва ми се, че за пръв път ви виждам да се усмихвате, господин Дюн. Да не ви става навик. Хората може да си помислят, че и вие сте човек.
— Във всеки има нещо човешко, Тери.
— Дори в Ригс ли?
— Да… е, той може би е изключение. Ще го видиш да се усмихва само когато говори за своя Морис.
— Да няма гей любовник?
Дюн стисна зъби, за да не се разсмее.
— Говоря за „Морис Травълър“. От ония коли с дървени части по купето. Това е неговата гордост и едничка радост в живота. Възстановил я е от отделни части. Изхарчил е хиляди по нея. Смайващи снимки ни е показвал. Доверява се повече на колата, отколкото на хората, мен ако питаш.
Запазиха мълчание и погледаха известно време играта.
Затворникът с белите фигури хвана царицата си и Дюн изцъка с език.
— Знаете ли дали директорът е разгледал молбата ми да отида на погребението на мама, господин Дюн?
Дюн сбърчи лице, сякаш е лапнал нещо гадно.
— Ще си остане ли между нас?
— Разбира се.
— Мисля, че Ригс изобщо не му я е предал.
Тери изруга тихо.
Играчът с белите фигури вдигна ръка от царицата и се почеса.
— Офицерът бе, некадърник — промърмори Дюн.
— Бихте ли предали молбата ми направо на директора? — попита тихо Тери. — Без да минава през Ригс.
— Няма да е лесно — прошепна с половин уста Дюн.
— Навън ви чака скромно възнаграждение.
Изражението на Дюн стана по-сериозно. Тери се запита дали не е прекалил, дали не е сбъркал в преценката си за надзирателя. След малко Дюн кимна леко. Играчът с белите фигури премести царицата и надзирателят изсъска тихо:
— Нещастник. — Обърна се и погледна Тери, сякаш го вижда за пръв път. — Да си се спречквал с някого на етажа?
— Не мисля. Защо?
— Носят се слухове, че някой ти имал зъб.
— Знаете ли кой?
Дюн поклати глава и тръгна да си ходи.
— Отваряй си очите на четири — прошепна, преди да се отдалечи. — Един смъртен случай на етажа няма да се отрази добре на служебната ми биография.
Сам погледна часовника си — златен „Картие“, който Тери й беше подарил след раждането на Триша.
Джейми постави ръка на рамото й.
— Време е да влизаме, мамо.
— Знам. Просто се надявах…
— Малко вероятно е да го пуснат. Дори за това.
Сам кимна.
Триша я хвана за ръката.
— Добре ли си, мамо.
Стояха пред една църква в Западен Лондон. Бе модерен храм с ниска камбанария и телена мрежа на прозорците за защита от вандали. Не беше особено красиво архитектурно произведение, но съпругът на Грейс, бащата на Тери, почиваше в прилежащото гробище и преди болестта на Алцхаймер да я лиши от разсъдъка й, Грейс винаги бе изказвала желание да бъде погребана до него.
Анди Макинли стоеше наблизо с черен костюм и черен шлифер, със събрани отпред ръце, присвити рамене и вирната брадичка, сякаш пазеше пред някой нощен клуб.
Сам, Джейми и Триша също бяха облечени в черно и носеха дебели палта заради студа. Небето бе почти бяло, мразовит вятър въртеше сухи листа и хартийки из гробищния парк.
Викарият се показа на вратата на църквата. Беше около шейсетте, с буйна бяла коса. Червените жилки по носа и бузите му свидетелстваха за нещо повече от обикновена привързаност към алкохола. Сам му кимна.