— Винаги ли вали в Манчестър? — попита. — Последния път пак беше така.
— О, това ли? Смятаме го за хубаво време.
Другият детектив натисна едно копче и след няколко секунди металната врата на затвора се отвори с бръмчене. Двамата влязоха.
— Пълни глупости — повтори Уелч.
— Не се сърди на вестоносеца, Франк. Ако не аз, друг щеше да ти предаде новината.
Уелч изсумтя и показа служебната си карта на рецепцията.
— Главен инспектор Франк Уелч и главен инспектор Брадли Кейн за разпит на затворника Шон Кели — каза другият детектив, показвайки своя документ на служителя. — Чакат ни.
— Губим си времето, това правим.
— За бога, Франк, повтаряш като развален грамофон. Изслушай човека, после прави каквото искаш.
Уелч не проговори повече. Двамата влязоха в една стая за разпити, където вече ги чакаше едър мъж около трийсетте. Бе започнал да оплешивява, имаше нос на боксьор, дебел врат и единият му преден зъб липсваше. Той погледна надменно двамата детективи.
— Някакъв тютюн? — попита с бирмингамски акцент.
Кейн му хвърли кутия „Силк кът“.
— Шон, това е главен инспектор Франк Уелч от столичната полиция. Минал е доста километри и времето тук никак не му харесва, затова давай по-бързо по същество. Разкажи му каквото каза на мен.
Кели изтръска една цигара, лапна я и вдигна вежди. Кейн извади запалка и му я поднесе. Кели издиша облак дим към тавана, погледна хладно Уелч и заяви:
— Аз убих Престън Сноу.
— Как пък не! — избухна Уелч.
— Франк… — опита да го успокои Кейн.
— Застрелях го два пъти. Първо в гърдите. После в главата.
— Глупости!
Кели вдигна рамене.
— Добре. Ако щете, вярвайте.
Той смукна дълбоко от цигарата и се облегна назад.
— Защо? Защо го уби?
Кели вдигна рамене.
— Дължеше ми пари. Не искаше да ми ги върне и разправяше глупости за мен. Налагаше се да му дам един урок, нали?
— И ми разказваш всичко това? Защо?
Кели вдигна отново рамене.
— Да не ми тежи на съвестта.
— Хайде бе. Прекарал си по-голяма част от живота си в затвора. Въоръжен грабеж, тежки телесни повреди, кражба, ти си закоравял престъпник, Кели, нямаш съвест.
Кели го изгледа; бавно вдигна ръкава си, за да покаже татуировка на разпнатия Христос.
— Започнах нов живот — заяви. — Видях божествената светлина.
Уелч изсумтя и се обърна към Кейн:
— Лъже. Тери Грийн е убил Сноу. Имахме свидетел, веществени доказателства.
— Да — ухили се Кели, — ама не сте намерили пистолета, нали?
Уелч застина. Присви очи и се втренчи в затворника.
Кели се ухили по-широко.
— Двайсет и втори калибър. Серийният номер е изтрит, но можеше да проверите по куршумите. У вас са, нали? Извадили сте ги от онази мърша, преди да я заровите.
Уелч усети, че му прилошава, но запази спокойно изражение; седна срещу Кели.
— Вече ви стана интересно, а, главен инспекторе? — каза затворникът; наведе се към него. — Нали знаете канала, който минава през Риджънтс парк? Отива към шлюзовете в Камдън. Покрай него има алея. Много приятна за вечерни разходки. Последният мост преди шлюзовете. Потърсете под него. — Той се облегна назад и загледа самодоволно Уелч; после вдигна бавно ръце. — Слава на Господ.
Сам слезе с ескалатора и зави наляво по перона на метрото. Според електронното табло следващият влак пристигаше след две минути. Тя погледна часовника си и се оттегли в дъното на перона. Там имаше четири седалки, малки пластмасови столчета с метални рамки, направени така, че бездомниците да не могат да спят на тях. Там седеше само един човек и Сам се настани до него. Тя носеше миналия брой на „Ивнинг Стандарт“, постави го в скута си със заглавната страница нагоре.
Мъжът до нея погледна вестника. Беше около четирийсетте, с прошарена кестенява коса и носеше зелен анорак и черно поло.
— Този вестник е от вчера — отбеляза той.
— Да, знам.
Двама японски туристи минаха наблизо, разговаряха оживено и разглеждаха план на Лондон.
— Вътре имаше една интересна статия, която не можах да прочета — продължи непознатият. — За коли.
Сам му подаде вестника.
— Моля.
Мъжът го взе. Вътре имаше плик. Той го отвори скришом и прокара пръст по пачката банкноти от по петдесет лири.