В деня преди обжалването къщата бе обсадена от журналисти и тя остави пердетата спуснати и изключи телефона. Триша не пожела да отиде на училище и Сам не я насилваше. Двете си останаха вкъщи и гледаха телевизия. Журналистите не спряха да пъхат бележки под вратата й с предложения за пари срещу интервю и звънецът звънеше толкова често, че тя накрая се принуди да го изключи.
Вечерта репортерите станаха още по-нагли, вероятно защото ги притискаха срокове. Някои по-смели тъпчеха градината и чукаха по прозорците, а един, преоблечен като момче за доставка на цветя, избълва цял куп въпроси, преди Триша да му тресне вратата.
Когато погледна през прозореца и забеляза как един телевизионен екип се прехвърля през оградата, Сам реши, че чашата на търпението й е преляла, и се обади на Анди Макинли. Той дойде след около половин час с още шестима охранители от „Лапландия“. Те изхвърлиха всички натрапници от двора и застанаха на вратата, гледайки заплашително всеки новопоявил се журналист.
Сам покани Макинли вътре и му направи кафе.
— Обадих се в полицията, но те казаха, че не могат да направят нищо — оплака се тя.
— По-скоро не искат да направят нищо. Ще станат за смях, когато Тери излезе.
— Не мога да повярвам, че стана толкова бързо. Преди няколко седмици изглеждаше, че никога няма да го пуснат. Сега… — Тя поклати глава. — Не знам, Анди.
Макинли загледа мълчаливо чашата си.
— Мислиш ли… — Тя замълча; запали цигара. — Извинявай. Няма логика.
— Преживяхте много, госпожо Грийн.
— Да. Може би. — Отгоре Триша наду уредбата си; Сам се усмихна тъжно. — Триша не е особено радостна, че ще освободят баща й.
Макинли сведе смутено поглед и Сам осъзна, че го поставя в неудобно положение. Макар че напоследък работеше като неин бодигард, той все още бе подчинен на Тери.
— Благодаря, че дойде, Анди.
— За мен беше удоволствие, госпожо Грийн. Мога да остана и през нощта.
— Сигурен ли си?
— Мисля, че и съпругът ви би одобрил. А и утре сутринта трябва да ви закарам в съда.
Сам се почувства много по-спокойна в присъствието на Макинли. Настани го в стаята на Джейми. На сутринта той стана половин час преди нея и направи бекон с яйца. Триша се намуси на храната, но Сам яде с апетит и изпи две чаши силно кафе.
Когато излязоха за съда, повечето журналисти се бяха отказали. Двама от приятелите на Макинли още пазеха на вратата. До една кола чакаха мъж и жена. Мъжът направи вял опит да изкрещи няколко въпроса, докато лексусът минаваше покрай тях, а жената извади фотоапарат. Сам наведе глава, докато се отдалечат от журналистите.
— В съда ще има още, госпожо Грийн — предупреди Макинли; закопча колана със свободната си ръка, докато караше. — Това е голяма сензация.
— Паразити — каза Сам и си сложи черни очила.
Макинли остана при колата, а тя влезе в съда. Тери бе въведен от двама служители от затвора; махна на Сам и се усмихна. Пайк и Ръсел също бяха в залата; говореха оживено и млъкнаха едва когато приставът нареди да запазят тишина.
Съдиите бяха трима, но само единият говореше. Сам не го слушаше, изненада се от краткостта на процедурата. Две-три минути. След това в залата избухнаха радостни възгласи.
Тери се приближи и я прегърна.
— Нали ти казах — прошепна й на ухото. — Казах ти, че всичко ще се оправи.
Лорънс Патерсън го потупа по гърба, а защитникът му Джон Орвис му стисна ръката. Тери прегърна Сам и двамата тръгнаха заедно към изхода.
В задната част на залата седяха Уелч и още двама детективи с мрачни лица. Тери се ухили на Уелч.
— Заповядай в кръчмата, Ракел. Аз черпя.
— Остави го, Тери — прошепна Сам и го прегърна.
Навън защракаха фотоапарати, телевизионните екипи запалиха ослепителни прожектори. Сам си сложи черните очила, а Тери започна кратка импровизирана реч:
— Искам само да благодаря на адвокатите си и на всички, които ме поддържаха по време на престоя ми в затвора. Винаги съм знаел, че съм невинен, но това не е единствената съдебна грешка в тази страна и няма да е последната. Някой трябва да контролира полицията по-изкъсо. Дори за слепец бе ясно, че не съм извършил това убийство.