— Опитвам да запазя семейството — каза той.
Лицето на Триша се изкриви от гняв.
— Ти ни изостави, татко! Не си опитвал да запазиш семейството, ти го разби. От коя шибана планета падаш?
Тери размаха пръст.
— Я внимавай какво говориш!
— Изобщо не ми прави забележка какво говоря! — изкрещя тя. — Не смей да ми правиш забележки!
Тери замълча. Триша хвана чашата си с треперещи ръце и я надигна. Отпи глътка какао и постепенно се успокои. Остави чашата. Горната й устна се беше оцапала с какао и Тери се протегна, за да го избърше. Триша се отдръпна и той отпусна ръка.
— Нацапала си се с какао — каза той. — На горната устна.
Тя се изтри с ръка.
— Благодаря.
— Добре ли е какаото?
— Става. Мама го прави по-добре, но и това се пие. Благодаря.
Тери я загледа, докато отпиваше нова глътка.
— Защо наркотици, Триша? Какво хубаво намираш в тях?
Тя вдигна рамене.
— А ти защо пиеш? Защо мама пуши?
— Не е същото.
— Ти ще кажеш.
— Не само аз.
— Татко, от екстази още никой не е умрял. Цигарите убиват стотици хиляди души всяка година. Рак. Инфаркти. Въпреки това никой не ги забранява. Хиляди хора загиват при катастрофи заради пияни шофьори. Но никой не е забранил алкохола. Колко пъти си се връщал пиян с колата?
— Имам шофьор, Триша. Никога не карам пиян.
Триша извърна очи в знак, че не иска да спори.
— Не разбирам какво намираш в хапчетата. Защо трябва да ги пиеш?
— Карат ме да се чувствам по-добре, татко. Това е. Да се чувствам… различна. По-уверена в себе си. По-щастлива. — Тя го погледна сериозно. — Не съм наркоманка, татко.
— Знам. Знам, че не си.
— И мога да се справя. Това е слаб наркотик.
Тери усети, че започва да губи спора.
— Пък и това е нещо като крадеца да вика „дръжте крадеца“ — добави тя. — Не мислиш ли? Като се има предвид…
— Какво?
— Като се има предвид как печелиш парите си.
Тери скочи на крака.
— Веднага в леглото!
Триша се ухили победоносно.
— Няма какво да отговориш на това, нали?
— Не искам да споря повече, Триша.
— Не, не искаш да загубиш спора. Има разлика.
Тери излезе от кухнята и се върна в хола. Седна пред телевизора и увеличи звука.
Сам пристигна на Хийтроу малко след дванайсет. Анди Макинли я чакаше. Той взе чантата й и я поведе към многоетажния покрит паркинг.
— Тери се извинява, че не може да ви посрещне, госпожо Грийн. Изникна му спешна работа.
— Каква?
Макинли вдигна рамене, но не отговори.
— Ни чул, ни видял, а? — пошегува се Сам.
— Наистина не знам, госпожо Грийн.
— Но и да знаеше, нямаше да ми кажеш, нали?
Макинли я погледна смутено.
— Не е честно да ме питате такива неща.
— А ти все го усукваш.
Макинли се намръщи обидено и Сам го хвана под ръка.
— Шегувам се, Анди. Извинявай. Сигурна съм, че скъпият ми съпруг се държи добре.
Макинли я погледна подозрително и тя избухна в смях.
— Пак се пошегувах, Анди. Извинявай.
Ким Флечър замахна с бухалката към рафта и десетки бутилки вино се сринаха с трясък на пода.
— Не си разбрал, а? — изкрещя и замахна към една витрина с големи бутилки шампанско.
Собственикът на незаконното заведение го умоляваше да спре. Беше индиец около четирийсетте, с черна прошарена коса. Мустаците му бяха почти напълно побелели и напомняше леко на Омар Шариф на млади години. Още с влизането си Флечър забеляза приликата и го попита дали не е роднина на известния актьор. След миг Роджър Пайк и Джони Ръсел вече държаха индиеца от двете страни, а Флечър размахваше бухалката.
Стив Райзър отпуши бутилка ябълково вино и бръкна в пакет чипс. Тъкмо загреба една шепа и я поднесе към устата си, когато Тери влезе; счупените стъкла изхрускаха под краката му.
— Не сме на пикник, Стив — смъмри той подчинения си.
— Извинявай, шефе — отвърна Райзър с пълна уста, избърса трохите от брадата си.
— Тери, моля те, стига — проплака индиецът. — Имам слабо сърце. Миналата година лежах в болница. Лекарят каза, че и най-малкият стрес може да ме убие.