— Съжалявам — прошепна Лора и притисна една възглавница до гърдите си.
— Съжаляваш. Ти ли съжаляваш? Какво ми помага твоето съжаление?
Лора се извърна. Знаеше, че с нищо не може да го успокои. Трябваше просто да изчака, докато гневът му се уталожи.
— Не се прави, че не ме виждаш — изкрещя Никълс и прекоси стаята към нея.
— Не се правя, че не те виждам — прошепна тя с треперещ глас.
— Погледни ме тогава.
Лора го погледна през сълзи.
— И престани да цивриш. За какво хленчиш? Твоята кариера ли е заложена на карта? Никой нищо не ти прави.
— Баща ми е в затвора! — изкрещя Лора.
— И кой е виновен за това!
— Не съм аз!
Никълс плисна чашата си в лицето й. Уискито защипа очите й, но тя не направи опит да го избърше. Остави го да се стече върху блузата й. Долната й устна затрепери и тя я прехапа достатъчно силно, за да усети вкуса на кръв.
— Доволна ли си сега? — изкрещя съпругът й. — Виждаш ли какво ме караш да върша? Виждаш ли на какво ме направи?
Лора стана и понечи да се измъкне покрай него, но той я хвана за косата и изви жестоко главата й.
— Винаги го правиш, винаги ме караш да стигам до това. Не ми стигат гадостите в службата, ами и собствената ми жена ме прави на глупак.
Лора вече не можеше да сдържи сълзите си; тялото й се разтресе в хлипове. Никълс я блъсна на земята и вдигна крак да я ритне. Тя се сви в очакване на удара. Никълс се ухили злобно:
— Сега съжаляваш, нали? Сега съжаляваш.
Извъртя се и излезе. Лора остана свита на пода с вкус на уиски и кръв в устата.
Сам почука на вратата на Триша:
— Триша?
Не последва отговор. Веднага щом се върна от училище, дъщеря й се качи в стаята си и не беше излизала оттогава. Включва и изключва телевизора си няколко пъти, после слуша музика в продължение на два часа.
— Триша, искаш ли да ядеш?
— Не, благодаря.
Гласът на момичето звучеше равномерно и безизразно, сякаш е генериран компютърно. Сам знаеше, че така дъщеря й я наказва. Знаеше също, че единственият начин да се справи с нея е, като се прави, че не й обръща внимание.
— Сигурна ли си? Ще варя спагети.
— Хапнах след училище.
— Добре. Лека нощ тогава.
— Лека нощ.
Сам се подвоуми. От една страна, й се искаше да отвори вратата, да успокои дъщеря си, да поговорят за онова, което я тревожи. От друга обаче, знаеше, че няма смисъл. Триша щеше да се затвори още по-дълбоко в черупката си. Освен това Сам знаеше вече какво я тревожи — баща й бе осъден на доживотен затвор за убийство — и нямаше как да облекчи болката й.
Тя слезе на долния етаж и запали цигара. Беше излъгала за спагетите. Изобщо не беше гладна и имаше чувство, че никога повече няма да й дойде апетит. Навън започваше да се здрачава и лястовичките правеха последни полети на лов за насекоми.
Сам вдиша дълбоко дима, запита се как ли се чувства в момента Тери. От два месеца лежеше в ареста, но едно е да си арестант, друго — да излежаваш първия си ден от доживотна присъда. Как щеше да свикне с мисълта, че го очакват толкова много дни и нощи зад решетките? Когато го освободят, щеше да е вече старец. С десет години по-стар от бащата на Сам, когато почина. А той почина от старост — нарушение на функциите на черния дроб и бъбреците и няколко инсулта. Никога не беше пушил, пиеше съвсем малко и водеше сравнително спокоен живот. Умря просто от старост. Сам потрепери при мисълта за онова, което й предстоеше. Което предстои на всички. Тя поне имаше избор как да изживее останалите мигове от живота си; не като него — всеки ден да изпълнява заповедите на други.
Телефонът иззвъня и тя подскочи. Вдигна.
— Ало?
Не очакваше никого, а на затворниците надали се разрешаваше да използват обществени телефони.
— Знам къде живееш, шибана кучко!
Сам зина от изненада.
— Моля?
— Казах, че знам къде живееш, кучко. Мъртва си. Ти си лъжлива курва и ще си го получиш.
Сам затвори телефона и вдиша нова порция дим от цигарата.
— Само това ми липсваше — промърмори.
На горния етаж Триша отвори вратата си.
— За мен ли беше? — извика.
Сам излезе в коридора:
— Не, слънчице. За мен.
Вратата на Триша се затръшна.
— Определено за мен беше — каза си на глас Сам и се върна в кухнята.