— Само се надявам да не реши да се обеси, след като говориш с нея.
— Самоубийството на Морисън няма нищо общо с мен — възнегодува Сам.
Блаки вдигна рамене.
— Е, това вероятно никога няма да се разбере. — Той кимна към листчето. — Не разгласявай откъде го имаш.
— Имай ми доверие, Блаки. — Тя прочете името и адреса на листчето и го прибра в чантата си. — Защо не са я призовали на свидетелската скамейка?
— Със Сноу са били вече разделени. Няма данни да е била около къщата в нощта на убийството. А и Тери е основен заподозрян от самото начало. Не са търсили други. — Блаки избърса чело с ръкава си. — Струва ми се, ти ми обеща, че Тери ще се оттегли.
— Така е — потвърди тя.
— На твое място бих проверил по-подробно, Сам. — Блаки се обърна да си ходи. — Остани тук още няколко минути. Не искам да ни видят, че излизаме заедно.
Сам се усмихна леко.
— Боже опази. Няма да подронвам репутацията ти, я.
Блаки изсумтя, пъхна ръце в джобовете си и излезе.
Сам се разходи още пет минути из оранжерията, след това се запъти към изхода.
Макинли я чакаше до лексуса на паркинга. Отвори й задната врата, след това седна зад волана.
— Какво ще кажеш за една разходка, Анди?
— Както искате, госпожо Грийн.
— До Бристол. И си сложи колана.
През цялото пътуване на запад Сам не пророни дума, само стискаше здраво листчето. Макинли я поглеждаше от време на време в огледалото, но не прекъсна мислите й.
Когато стигнаха покрайнините на Бристол, Сам прочете адреса и Макинли кимна:
— Ще го намеря, госпожо Грийн.
Не се наложи да спира и да пита минувачи за адреса, след двайсетина минути спря пред красива къща с добре под държана градина. Отпред бе спряно блестящо синьо „Ем джи“. Сам кимна към луксозната кола.
— Момичето се справя добре. — Поседя няколко минути загледана в къщата. — Идвал ли си друг път тук, Анди?
— Защо питате, госпожо Грийн?
— Просто се чудех.
Макинли се извъртя. Погледна я хладно.
— Накъде биете, госпожо Грийн?
Тя вдигна рамене.
— Просто ми се стори, че знаеш пътя.
— Градът не е чак толкова голям.
Сам запали цигара. Свали прозореца и издиша дима навън.
— Не знам, Анди. Може да е била свидетел, може Тери да е искал да я предупреди.
Макинли се обърна напред и загледа равнодушно през предното стъкло.
— Анди?
Той постави големите си ръце върху кормилото.
— Малко ме боли глава, госпожо Грийн. Това е.
Сам отвори вратата.
— Госпожо Грийн?
— Да?
— Мислите ли, че идеята е добра?
— Искаш ли да ми кажеш нещо, Анди?
Макинли въздъхна и бавно поклати глава.
Сам слезе, хвърли цигарата и я смачка с пета, след това отиде до външната врата и натисна звънеца. Обърна се към лексуса. Макинли все още гледаше втренчено пред себе си, стиснал здраво волана.
Вратата се отвори и Сам се обърна. На прага стоеше красива негърка и я гледаше объркано. Беше около двайсет и пет годишна, с гладка черна кожа, високи скули, големи тъмнокафяви очи и дълга коса.
— Какво? — попита тя с лондонски акцент. — Какво искате?
Някъде отвътре се чу бебешки плач.
— Вие ли сте Алиша Сноу?
Погледът на младата жена стана по-суров и тя вдигна глава.
— Какво правите тук?
Сам се намръщи.
— Познавате ли ме?
— Как ме открихте?
— Вие знаете коя съм, нали?
Алиша понечи да затвори вратата, но Сам я подпря с рамо и влезе насила.
— Хей! Не може така! — изкрещя негърката.
Сам нахлу през антрето в големия хол. Бебето беше в кошарка, държеше се за пречките и ревеше колкото му глас държи.
Сам погледна детето. Беше момиченце, на петнайсетина месеца, с по-светла кожа и коса от майка си. Щом видя Сам, то спря да плаче.
Алиша се приближи зад нея.
— Не трябваше да идвате.
Сам не отговори. Едва чуваше Алиша, сякаш гласът й идваше от дълбините на дълъг тунел. Имаше чувството, че времето е спряло, не можеше да откъсне поглед от бебето. В кошарката имаше играчки. Плюшен Мечо Пух. Гумени топки. Пластмасова гъсеница. Дървени кубчета с картинки на животни.
— Ще се обадя в полицията — заплаши Алиша.
— Няма да го направите — каза тихо Сам.