— Презирам светските условности и лицемерства — казваше той на другарката си.
Понякога госпожа Беберова пееше гривоазни румънски песни. И пребиваването му ставаше по-драго тука и самата мисъл да напусне Банки го смущаваше.
В края на третята неделя от честитото запознаване с г-жа Беберова едно ненадейно обстоятелство помрачи ясното небе на идилията му. Той чу от стаята си някаква врява на двора на гостилницата и из прозореца си видя куп любопитни с ухилени физиономии, които бе привлякла врявата. Излезе да види какво е. Един възстар, брадат, лошо облечен господин беше фанал за ръката г-жа Беберова и й крещеше нещо ядосано. Тая обноска на грубиянът възмути Олухина и той инстинктивно извика:
— Стражар! Фани тогова и го арестувай!
Но като не видя стражар тука, той се спусна към непознатия господин, дръпна му ръката от лакътя на плачущата жена и му каза:
— Безобразник!
— Да ми плати, господине! Двайсет и седем наполеона искам! — извика непознатият.
— Каквото имаш да искаш, искай го от Беберова, но е подло да маскариш жена му.
— Кой Беберов? Никой берберин не познавам!… Аз нея знам… Защо напусна дюкяна ми! Защо се крие?
Олухин го изгледа втрещен.
— Какъв дюкян? Ти си пиян!
— Напусна шантана ми в София, господине, тя е певачка моя!… Серена Фелдинг! От Влашко я доведох!
Госпожа Беберова се скри в стаята си разплакана и се заключи.
Високопоставеният чиновник Олухин още същата вечер изчезна от Банки заедно с идилията си. Серена Фелдинг се прибра пак в кафе-шантана и услажда до среднощ с песните си и усмивките си веселите гости на заведението.
Олухин, който е умен човек, има такта засега да не преследва и честния, познатия и предания Беберов. Той реши да му намери после цаката…
Не знам дали мисли да ходи идущето лято на Банки.