— Вероятно господинът познава покойницата?
— Не. Коя е тя?
— Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…
— Кажете, за бога!
— Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биохимия и професор психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията й били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите й са били пакостни. Останала с отворени очи и всичките имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа й няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…
Може й да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Аз бях на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…
И тогава накрая на процесията я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната й усмивчица. Загледа ме и аз почувствувах, че ми каза: „Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии.“
Веднага ми дойде наум: сестра близначка! Може би скръбната й гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствувах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.
Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като че да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето й блуждаеше усмивка. Аз се взирах през развения траурен воал, учудвах се на необяснимата й веселост и тогава изведнъж ми се стори, че тя е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа й.
Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Тя вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Чувствувах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.
И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрилн врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед зад тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на земята видове, или са просто… изкуствени. А зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации…
Сигурно съм бил поразен от тази гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан, спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.
Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим, или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги когато минавах, се удивявах на новите й форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?
Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствувах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на „октопода“ служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените — някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина
Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: