Выбрать главу

Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:

— Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.

— Слава богу! — възкликна професорът. — Най-после си се отървал от тая пиявица, която те използуваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство? Ще припадне, като чуе, че си жив. Да вървим в полицията.

Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.

Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.

Показах всичко това на професора. Той завика, заруга, нарече ме идиот и говедо, щом досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати получиха по-малко внимание, но най-накрая и на Чайковски се е случвало да напише глупости.

Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със специални заглавия: „Изчезналият виртуоз се връща като композитор“ и тям подобни.

Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен на баснословна цена и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!

— Добър вечер, Неверни Тома!

Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката й. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.

— Кого жалиш?

— Пропуснах да ти дам инструкции — отвърна тя. — Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.

— Защо не го промениш?

— Нали ще променя и мислите си.

— Една пластична операция не променя мисли.

— Месарските работи, т.е. операциите, ме отвращават. И освен това не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледалото, което не буди съмнения?

— Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.

— И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.

— Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?

— Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.

Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми и завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели, умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята Вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.

А аз спях ли? Струва ми се — не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.

Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи и чакаше.

Питах я:

— От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.

— Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.

— Кои са? Гангстери, шпиони?…

— И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото пристигна от Южна Америка.

— Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.

— Късно е — отговори тя. — Слушай!

Долу в хола се прокрадваха стъпки.

— Те са! — каза тя. — Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!