Игор Росоховатски
Гост
Когато става нещо невероятно
Енцефалерът беше празен. Стените му, в които се оглеждаха проводниците, проблясваха в червено, синьо и зелено. На дъното в далечния ъгъл бяха останали няколко капчици слуз. Кранът на дюара беше затворен, около него се виеше виолетово облаче.
Александър Николаевич убеждаваше себе си, че не сънува, че енцефалерът наистина е празен. Убеждаваше се, докато започна да изпитва неприятно чувство. Стори му се, че някой стои зад гърба му.
Отвъд прозореца бавно се носеха облаци. Ниско над покривите на сградите кръжаха птици, острите им крясъци се чуваха през полуотворените горни прозорчета. Някаква врана изграчи звънко и радостно, сякаш над самото му ухо.
Той рязко се обърна. Нямаше никой…
И все пак изпитваше чувството, че нечий тежък поглед шари по тила му.
Александър Николаевич се насили и започна да оглежда лабораторията. Надничаше в шкафовете и зад шкафовете, в клетките за опитни животни.
Най-после разбра, че се държи глупаво, и се върна към енцефалера. Тук още веднъж се убеди, че няма защо да се страхува за разсъдъка си. Енцефалерът беше празен. Не можеше да бъде, но беше точно така.
Осъзнал, че е станало нещо чудовищно, ученият започна да си припомня кои хора са могли да влязат в лабораторията. Отначало пред мисления му взор като пред екран на рентгенов апарат минаваха ония негови сътрудници, за които знаеше всичко или почти всичко. Сред тях имаше приятели, потенциални съперници, които претендираха за по-високи постове, хора, свикнали жестоко да спорят или угоднически да се съгласяват.
След всеки такъв оглед възникваха въпроси. Вече се бяха натрупали доста много. Предстоеше му да ги разпредели по важност, по първостепенност, преди да съобщи за станалото на други хора и да ги включи в разследването.
Александър Николаевич с яд си мислеше за предстоящите избори в академията. Точно преди тях ли трябваше да стане това! Сега противниците му непременно ще се възползват. Глеб Игоревич пренебрежително ще свие устни: „Случва се, случва се… Добре, че е рядко…“ „Вие разнообразявате нашия скучен живот“ — ще го „ободри“ научният секретар, вперил между веждите му ледения си неподвижен поглед.
Докато мислеше, Александър Николаевич продължаваше по инерция да оглежда лабораторията. Погледът му разсеяно падна върху скачените проводници, плъзна се по-нататък, после се спря върху мястото на свързването им и сякаш залепна там.
Александър Николаевич знаеше, че никой от сътрудниците на лабораторията не би могъл да скачи проводниците по такъв начин, като свърже центрофугите с термостатите, а термостатите с микротомите. Изглеждаше, че са ги скачили съвсем случайно, само колкото да ги объркат. Сякаш в лабораторията са се вмъкнали палави хлапета или мозъчните блокове на лабораторните роботи са отказали да действат.
Ученият си спомни, че единият от роботите — всички го наричаха Льодик — трябва да се намира в нишата, вдясно от енцефалера.
Той погледна в нишата. Роботът не беше на мястото си.
Мисълта, че Льодик или неговите събратя са могли да вземат това от енцефалера, изглеждаше глупава. Ала трябваше да провери и нея…
Александър Николаевич извади от сейфа инструкциите за използване на лабораторните роботи ЧИС–8 и ЧИС–9. Няколко минути по-късно ги затвори с облекчение: никакво известно на учените разстройство в кристалния мозък на роботите не би довело до такава патология. Изводът можеше да бъде един: Льодик е бил отведен от човека, който е взел от енцефалера неговото съдържание.
„Като научи за станалото, Зоя сигурно ще каже: «Не се ядосвай, мили, пази си здравето». Знае ли тя колко ме нараняват думите й? Да, при такава разлика във възрастта, каквато има между нас, трябва много да пазя здравето си. Нищо друго не ми остава… Зоя… И изборите в академията… Защо свързвам едното с другото? Дали защото еднакво ме вълнуват? Еднакво?…“
Александър Николаевич надникна в помещението, където трябваше да бъде близнакът на Льодик — роботът Чиф. Него също го нямаше.
„Значи неизвестният е отвел и двата робота — мислеше си ученият. — Защо?“
Двата робота могат да отнесат самия енцефалер. В такъв случай съдържанието му нямаше да пострада. Това сякаш би бил най-разумният вариант за кражбата, но престъпникът не се бе възползвал от него. Енцефалерът стоеше на мястото си, а съдържанието му и двата робота ги нямаше.
„И после — това необикновено свързване на проводниците… Небивало, абсурдно, безумно…“
Стори му се, че се е уловил за хлъзгавия край на тънко въженце. „Точно така: безумно — мислеше си Александър Николаевич. — Без ум? Без какъв ум? Защо трябва да ме интересува това? Не е ли все едно без какъв? Но не мога да отмина този въпрос, да го изтрия от паметта си, да го забравя или поне да го заобиколя. Нима е толкова важен? Какъв ум? Ясно е какъв — обикновен. Обикновен — това значи като моя, като ума на Михаил Дмитриевич, на Викентий… А роботите имат само подобие на човешкия ум, на неговите части и функции. Законите на психороботиката1 са ориентирани към съществена отлика между ума на робота и ума на човека…“