Мъжът й преуспяваше в работата си, но с течение на времето тръгна с нови приятели, започна все по-често да я оставя сама в къщи, събираше се с компании. Тя чувстваше, че той се отчуждава, охладнява към нея, но не можеше да го спре. Започнаха скандали. Тя забелязваше в мъжа си нови неприятни черти, отново го „откриваше“. Опитваше се да го вкара в пътя, но скоро се убеди, че това не е по силите й. Тогава се реши на крайната стъпка — развод. Мислеше, че той ще се уплаши, ще се опомни. И когато мъжът й напусна къщата, все чакаше и се надяваше, че ще се върне и ще започне нов живот. А той се ожени за друга. Тя реши, че го е направил напук на нея, че не е задълго. Но мина година и веднъж, като го срещна, разбра, че й е съвсем чужд, отдавна вече й е съвсем чужд човек.
Отначало й беше непривично сама в жилището, където сякаш и стените още пазеха скъпия глас. Но свикна. Приспособи се. Престана да очаква голямото щастие, научи се да е доволна от малките радости. Казваше си: вече никого не мога да обикна. Затвори се в себе си като охлюв в черупката. И вече се страхуваше от миговете, когато се събуждаха по-раншните мечти за щастие — голямо, ярко, необикновено. Припряно се придумваше, повтаряше като заклинание: това са приказки, в живота не е така. И ето, че днес…
Юрий сякаш подслушваше мислите й:
— Всеки човек в детските и юношеските си години мечтае да срещне приказното. После много пъти се лъже, разочарова. И когато наистина го срещне, вече не вярва, че е то.
— Не вярва — като ехо се обади Аля.
— Мислите ли, че това е хубаво? — много сериозно попита Юра.
— Не, не мисля — смути се Аля.
— И аз не мисля…
Той й се усмихна радостно и ласкаво, като очакваше от нея същото. Но Аля припряно каза:
— Впрочем всичко е много по-просто. Детството си отива и човек престава да бъде малък принц. — Тя въздъхна. — Само от време на време пише книги, в които приказките се сбъдват…
— А нима в книгите не става същото, както и в живота?
— Толкова много ли вярвате на книгите?
— Разбира се. Как човек може да опише нещо, което не е преживял сам?
Аля се извърна и се загледа в небето. Синевата беше толкова прозрачна, че погледът сякаш пропадаше в нея като във водовъртеж. Когато се реши да погледне Юра, неговите очи бяха тъмни, сякаш се взираха в нещо много далечно:
— Понякога ми се струва, че съм погълнал твърде много книги, твърде много чужди мисли и човешки образи. Те се въртят в мене, шушукат си, мислят вместо мене. Погълнал съм ги, а сега ме гризат отвътре със своите грижи и нещастия… Книгите са хора: ония, които са ги написали, и ония, които са описани в тях…
„Наивник — помисли си Аля. — Колко е наивен!“
— Каква професия имате? — попита тя на глас.
— Не знам… По-точно още не съм мислил за това. — И като забеляза недоумението й, добави: — Най-много за живота знам от книгите.
Той каза това толкова искрено, че беше готова да му повярва. И все пак нещо в тона му я караше да бъде нащрек. Питаше се: „А може би цялата работа е там, че не съм срещала такива като него?“
През цялото време тя чакаше Юрий отново да я покани в морето. При нея идваха познати, заприказваха я, но тя отвръщаше с две-три думи, разсеяно, без да обръща внимание на явно недоброжелателните им забележки, че някои „бързо забравят“. Аля поглеждаше към Юра — как реагира той? — но новият й познат прелистваше книгата, която тя бе донесла на плажа, и беше погълнат от това занимание. Направи й впечатление, че той обръща страниците една след друга, без да се спира на никоя за повече от секунда.
Аля извади от плажната си чанта бележник, молив и с няколко щрихи се опита да нахвърли шарж. Но от рисунката нищо не излизаше. Все не успяваше да долови черти, подходящи за шаржиране: профилът на Юра беше класически неуязвим. Тогава тя претвори в рисунка неговата поза, израза на лицето, на очите му. Стана доста сполучливо и когато Юра най-после затвори книгата, тя му подаде листчето от бележника:
— Познавате ли го?
— Та това съм аз! — зарадва се той. — Как го направихте?
В очите му се появи възхищение и на Аля й стана приятно, че рисунката й е направила впечатление.
Юра продължаваше внимателно да я разглежда и каза:
— В едно прилича, в друго не прилича. — Той въртеше листчето, разглеждаше рисунката ту отсам, ту оттам, а после извика, сякаш бе направил откритие: — Търсили сте характерните черти на моя образ!