„Преструва се на свръхнаивен. Но защо?“ — мислеше си тя. Доверието й в нейния спътник се разколеба.
— Спускам се — предупреди роботът. — По картата до Орел остават шестдесет километра.
Спускаха се бавно. Над града роботът направи няколко кръга, преди да намерят нейната къща.
— Ако не бързате, може би ще ми дойдете на гости — плахо предложи Аля.
— Извинете, бързам.
В гласа на Юра изведнъж зазвучаха метални нотки. И веднага изчезнаха, стопиха се. Вече меко, той завърши:
— Непременно ще долетя при вас. Чакайте ме. И вярвайте в приказното. За да дойде приказното, в него трябва да се вярва.
Чудноватата птица ставаше все по-малка в небесната синева. Аля дълго я изпраща с поглед…
Мъжът от хотелската стая
На Василий Фокин му вървеше със съседите по легло от хотелските стаи. Обикновено те бяха солидни търпеливи хора, пред които можеш да излееш изстрадалата си душа, а те ще се съгласяват с всичко и ще ти съчувстват. Понякога даже се случваха такива чудаци, които се решаваха да дават съвети. Затова дори когато му предлагаха самостоятелна стая, Василий винаги искаше стая с две легла.
Ето че и този път администраторката — млада жена със сребърна значка на тенис-клуба върху ревера на униформения жакет — каза на Василий:
— Добър съсед по легло ще имате в триста четиридесет и две. Вярно, стаята не струва, тясна е. Но затова пък от прозорците се вижда старата крепост. Красота…
— Добре — съгласи се Василий. — Обичам разговорите с интересен събеседник.
— Е, ще говорите предимно вие — усмихна се администраторката. — Той е мълчалив човек. Вече доста време е в хотела. Месец и нещо. Досега имаше трима съквартиранти. Всички го хвалеха… Изслушва всекиго с такова внимание, че просто да се просълзиш.
— Да не е глухоням? — усъмни се Василий.
Изключено — увери го бившата тенисистка. — Разговаряла съм с него. Дори ми поблагодари за хората, които му пращам. Как го каза? „Благодатен човешки материал…“ Да, точно така!
— Материал ли? — не разбра Василий.
— Така понякога казват учените хора — „човешки материал“…
— Да не е… писател? Ще вземе после тъй да ме изрисува, че сам няма да се позная!
— За това не се тревожете — побърза да го успокои администраторката. — Биолог е, струва ми се, физиолог, можем веднага да видим точно…
— Биолог е добре — поокопити се Василий и си рече: „Ще пофилософстваме за живота, за болестите. Най-важното е да се наприказваш за цял месец напред. Къде другаде ще изпиташ такова удоволствие, ако не в командировка?“
Асансьорът го изкачи на третия етаж. Дежурната на етажа се оказа твърде любезна, изпрати го до самата стая. Василий вежливо почука. Зад вратата се чу глухо:
— Влезте.
Василий влезе в антрето и остави в гардероба обемистата си чанта.
От спалнята излезе съквартирантът. Той му се хареса от пръв поглед. Не прави впечатление с нищо, малко е по-висок от Василий, тъмната му коса е гладко вчесана от двете страни на безукорния път. Усмихва се любезно с белите си зъби. Очите му гледат внимателно, дружелюбно. На Василий дори му се стори, че вече някъде е виждал този човек, но не можеше да си спомни точно къде.
— Да се запознаем — предложи Василий, като подаде ръка, и по стар навик каза името си, града, от който идва, и професията си.
— Много ми е приятно — отвърна мъжът. — Аз се казвам Юрий.
Той явно се лъжеше, ако мислеше, че ще може да се отърве от Василий с толкова оскъдни биографични сведения.
— Разрешете да попитам откъде сте? — солидно попита Василий. — Струва ми се, от средните райони. От Курск например или от Калуга.
— От Орел — каза Юрий и чаровно се усмихна. — „Улучихте, макар и не точно в центъра“, както обича да казва героят от известния роман на Каюмов.
— А по каква работа сте тук, в кое учреждение? — продължаваше да разпитва Василий. — Ще е чудесно, ако сте в Обединения медицински център!
— Защо „чудесно“?
— Защото съм командирован там за ремонт на апаратурата. Неотдавна нашият завод започна да произвежда нова медицинска техника. Съвсем нова…
Той загадъчно намигна и помълча няколко секунди с надеждата да чуе въпроси. Като почака напразно, добави:
— И вестниците още не са съобщавали за нея… — След още секунда:
— Всички ме разпитват за това, а аз не казвам нито дума…
Най-после Василий реши, че вече е проявил достатъчно сдържаност, и изтърси:
— Ама на вас ще разкажа, искате ли? Симпатичен сте ми.
Петнадесет минути по-късно мъжът от хотелската стая знаеше не само името на съвсем новата медицинска апаратура, но и кратките й характеристики. Щеше да чуе още много различни сведения, ако не се бе сетил навреме да съобщи на Василий, че засега не смята да излиза, така че Василий може първо да се измие.