С бързи ситни крачки по коридора вървеше висок кокалест човек, потриваше ръце и сам си приказваше. Той често се озърташе, извърташе цялото си тяло и потрепваше. Като видя Юра и Василий, човекът умолително ги погледна и притисна пръст към устните си. Василий веднага разбра, че пред тях е пациент от психиатричното отделение, и помъкна събеседника си за ръкава. Юрий издърпа ръка и направи знак на болния да дойде.
— Внимателно, следят ме — зашепна болният, като се приближи плътно до тях.
Василий беше готов да побегне презглава по-далече от този непознат. Всички предишни опасения изведнъж нахлуха в главата му.
— Не се бой. Ще ги победим! — тържествено обеща Юрий на болния.
— Нима е възможно? — болният захласнат гледаше неочакваният си спасител.
— Разбира се — увери го Юрий. — Ще ги унищожим завинаги с помощта на най-новото оръжие — гамафонид.
— Те вече отдавна ме следят. Още от времето, когато Орион се премести към Южния кръст.
— Знам — твърдо отвърна Юрий.
— Летят с кораб, обикалят наоколо — продължаваше болният. — Искат да завладеят Земята. Само аз знам за тях. Те са се наговорили да ме унищожат.
По лицето му с безцветни изцъклени очи премина спазма.
— Чакайте тук!
Болният направи няколко припрени крачки и замря, като се взираше в тавана.
— Да се махаме — зашепна Василий на Юрий. — Нима не разбра, че е ненормален?
— А какво е норма? — високо попита Юрий. Болният се обърна, отново се приближи до Юрий и започна да разказва как за пръв път е забелязал, че го следят.
— Кога чуваш гласовете им? — Юрий беше напълно спокоен.
— Вечер, когато животните отиват на водопой — отвърна болният, без да се замисли.
— Кога чу гласовете им за пръв път?
— Всяка минута е мъчение — изпъшка болният.
— Знам, но колко минути са минали? — настояваше Юрий.
— Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет — бързо изрече ненормалният. — Втора година. Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет минути, петстотин седемдесет и едно денонощия. Още седемнадесет денонощия — и с мене е свършено.
— Пресметни колко минути прави това — заповяда Юрий.
— Двадесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет — веднага отговори болният, като застана „мирно“.
— Извлечи корен квадратен от посоченото число.
Отговорът прозвуча незабавно:
— Сто петдесет и шест цяло и много хилядни. Да ги пресметна ли всички?
— После. Къде си се научил да смяташ толкова бързо?
— Никъде. — Болният промени позата си, сключи ръце на гърба.
— Но как го правиш? — Юра лекичко побутна с лакът Василий.
— Не знам. Ти питаш — аз отговарям. Ти си голям, силен. Добър си… Ще можеш ли да ги победиш?
— Разбира се. Нали ти обещах — уверено каза Юрий. Болният плахо се усмихна.
— Вярвам ти.
Някъде се отвори врата. Из коридора се разнесе аромат на бульон и задушено зеле.
— Върви в трапезарията, обядвай — каза Юрий. — Те никога вече няма да успеят да ти причинят зло.
Болният се изправи, изпъчи мършавите си гърди, козирува и забърза по коридора натам, откъдето се носеше ароматът на храна.
— Смята като машина — озадачено пошепна Василий, като гледаше подире му.
— У него са се развили и други качества, които не са характерни за нормален човек като тебе — каза Юрий без следа от присмех. — Той усеща потоците лио, но ги възприема изопачено, вижда късчета от друг свят, който съществува край нас и минава през нашия, но не умее да разшифрова видяното, страхува се от него. Появяват се халюцинации. Но ще се излекува от тях, ще му помогна да се излекува…
Юрий и Василий се качиха на горния етаж. Тук във витрините по стените очакваха своите стопани надуваеми гумени слонове, зайци и жирафи, а във фоайетата имаше малки масички и столчета. От болничната стая в коридора излязоха двама — благообразен старец и момиченце на около пет години с разплакано лице. Юрий бързо се приближи до момиченцето, погледна в уплашените му очи и каза:
— Тук дават мултипликационни филми за Гоша и зелето. — Момиченцето недоверчиво го погледна.
— На горния етаж, в киносалона — продължи Юрий. — Ще можеш да даваш съвети на Гоша как да се държи. Той ще ги изпълнява. Сама ще видиш.
— Може ли тъй? — попита момиченцето. Сълзите му в миг пресъхнаха и по бузите останаха две ивички. Лицето се оживи, на бузите се появиха трапчинки.
— Вие лекар ли сте? — обърна се старецът към Юрий и той утвърдително кимна.
— Тогава може би ще ни дадете някакъв съвет?
— Възможно е.
„Ама какво прави той, самозванецът?! — възмути се Василий. — Един неправилен съвет може да струва живота на детето. И за какво ли му е притрябвало? Иска да изучи човешкия организъм? Какво да правя? Как да осуетя плановете му?“
— Ще отидем ли в кабинета ви? — попита нищо неподозиращият старец.
— Елате.
Юрий помъкна стареца и внучката към асансьора. Слисан от станалото, Василий замръзна на мястото си. Когато се опомни и хукна след тях към асансьора, вратата се затвори пред него…