— Сега питам само нея — каза Юрий с тон, който изключваше възраженията. — Самичка ли измисли да наричаш прадядо си дядко?
— А кой друг?
— А твоят дядко не ти ли помага да измисляш думи?
— Понякога, ако не е зает.
— Нали не искаш да ти причиня болка?
— Да, не искам! — извика момиченцето и в очите му се появиха сълзи.
— Извинете, професоре — обезпокоен каза старецът. — Не бива да я тревожите. Може да започне пристъп. В картона й пише, че…
— Не ме интересува картонът й — каза Юрий и изведнъж по лицето му като слънчево петно премина доволна усмивка. — Затова пък успях да разбера, че във вашето семейство по-често казват „да“, отколкото „не“ и че пристъпите й започват внезапно. Така ли е?
— Така е. — Старецът беше готов да потъне в земята, разпитът му се струваше мъчение.
Юрий рязко се обърна, отиде при пулта за управление на приборите. Набързо издърпа проводниците от гнездата им — ония, които водеха към апаратите за ултразвуков масаж, за йонофореза, кварца, към магнитните барабани — и започна да ги свързва по свой начин. После повика момиченцето и преди старецът да успее да възрази, сложи венеца от проводници върху детската главица.
Бягството на самозванеца
Василий Фокин ликуваше. Цял живот беше мечтал да се озове във вихъра на подобни събития. Сега съжаляваше само за едно — жена му и тъща му няма да видят как се качва в милиционерския автомобил и сяда до почти легендарния полковник Тарнов. И зад тяхната кола фучат още две с ловки и безстрашни момчета — оперативни работници.
И като си помисли човек, че водач на целия този отряд е той, Василий. Какво ги очаква? Какви ли вълнуващи събития ще станат с неговото непосредствено участие?! И макар че, откровено казано, Василий мъничко го дострашава, затова пък сега, докато е жив, ще има да разказва за неща, каквито другите дори не са сънували. Ще зяпат, ще го слушат и страшно ще му завиждат…
Щом колите навлязоха в територията на медицинския център, полковник Тарнов предаде разпорежданията си по радиотелефона. Бойците от оперативния отряд обградиха главната сграда, блокираха входовете и изходите. Няколко сътрудници последваха полковника, влязоха в самата сграда и застанаха на пост. Само трима от тях заедно с Тарнов и Василий се качиха с асансьора към кабинета на главния лекар.
Секретарката веднага ги пусна в просторна стая, по чиито стени от горе до долу бяха наредени телевизионни екрани. Главният лекар, възрастен човек с жълто уморено лице, се надигна да ги посрещне иззад масата-пулт.
— Вече съм информиран, другари. Кабинетът ми е на ваше разположение.
Той се обърна към полковника.
— Моля ви, седнете по-близо. Сложете този шлем и ще можете да ръководите действията на вашите колеги във всяко кътче на сградата.
Василий напрегнато следеше екраните на телевизорите, погледът му сновеше от един към друг. Той наблюдаваше как оперативните работници с помощта на медицинския персонал претърсват сградата — оглеждат болничните стаи, кабинетите, коридорите…
— Ето го! — тържествуващо извика Василий, като сочеше екрана.
Видя, че Юрий без видимо усилие разблъска оперативните работници и хукна към вратата. Тук на пътя му се изпречи едър санитар. Юрий протегна ръка, докосна го по рамото и санитарят започна да се снишава, опита да се хване за нещо и падна.
На друг екран се виждаше коридорът. Ето че Юрий се появи, пробяга няколко метра, вдигна глава и видя горе тесен прозорец като бойница на старинна крепост. Той подскочи, заизвива като гущер цялото си тяло, изпълзя по стената, мушна се в прозореца и изчезна.
— Натам! — викна полковникът, като свали шлема.
— Това е на осемнадесетия етаж, ще ви заведа!
Главният лекар хукна пръв към вратата, останалите го последваха. Василий се мъчеше да не изостава.
Когато асансьорът ги качи на осемнадесетия етаж, там вече се намираха най-малко десетина оперативни работници. До стената беше поставена тясна стълба. По нея към прозореца ловко се изкатери един лейтенант.
— Какво става? — нетърпеливо попита полковникът.
— Изчезнал е — смутен отвърна лейтенантът, като погледна през прозореца.
С необичайна за годините му пъргавина Тарнов също се изкатери по стълбата и надникна през прозореца. Зад тънката решетка на филтъра в далечината се виждаше назъбеният трион на гората върху аления крайчец на небето. Последните мътни лъчи на залязващото слънце като мечове на прожектори все още шареха по хоризонта, но нищо не можеха да напипат. Осветените облаци бързаха да избягат.
По радиостанцията полковникът разпита всички постове, от които се виждаше прозорецът. Един младичък старшина с кръгло чипоносо лице съобщи, че е видял някакъв апарат, който отначало му се сторил като издатина на стената.