— Летял ли е, или е бил управляван?
— И едното, и, естествено, другото — обади се Александър Николаевич.
— Е, дори камъкът може да лети, ако го хвърлите — махна с ръка Дятлов.
— И все пак, колкото и да е поразително — с последните си думи белокосият се опитваше да предотврати изблика на възмущение у конструктора, — много изкусно е бягал от преследвачите си.
— Искате да кажете, че е изпълнявал команди? — попита Дятлов и подозрително врътна очи към полковника.
— Така изглежда…
— Можем да проверим — с недоверие каза конструкторът. — Ще включим неповредените блокове на мозъка и ще питаме самите тях.
— Паметта могла ли е да оцелее? — наведе се напред полковникът.
— Е, не цялата, голяма част сте повредили с ракетата. Но има и оцелели блокове. Можем да преобразуваме записаните в тях импулси. Още повече, че говорните механизми на робота не са пострадали. Релаксационните генератори са напълно запазени.
Полковникът се озърна, срещна одобрителния поглед на белокосия и отново се обърна към конструктора:
— Опитайте — каза полковникът и тихо добави: — Моля ви.
Дятлов си поигра малко, докато свърже микрофоните към релаксационните генератори и филтрите.
— Ей сега, ей сега — повтаряше той. — Тук широко е използвана поточно-акустична техника и пиезоелектрически микрофони.
Чу се пращене, бучене — и един нисък приятен глас каза:
— Слушам. Готов съм за изпълнение.
— Готов за изпълнение ли? — пошепна смаяният конструктор. — Помислете си само: този строшен сандък, тази подигравка над здравия разум, този технически шарж е готов за изпълнение! Или не чувам добре?
— Добре чувате — увери го полковникът. — И изобщо веднага се вижда, че вашият главен конструктор не е сбъркал, като ни е избирал специалист. Ще му го кажа. А сега ми разрешете — той отново погледна белокосия — да задам няколко въпроса на апарата.
Ръката му лекичко потрепваше от нетърпение, когато посегна към микрофоните за подаване на команди.
— Помниш ли какво си правил?
— Кога? — попита апаратът.
— От момента на твоето създаване.
— Не, още по-рано — намеси се Александър Николаевич, като взе втория микрофон и почти изблъска полковника. — Помниш ли робота на име Льодик? — Той закри с ръка микрофона и чак сега каза на полковника: — Извинете.
— Името Льодик ми е познато — обади се апаратът. — Една част от мене се нарича…
Нещо изхърка, изсвири, чу се звън…
— Продължавай! — заповяда полковникът.
— По-нататък не помня. Записът прекъсва.
Но в този момент Дятлов вече се бе справил с изумлението си и се притече на помощ на полковника и на Александър Николаевич. Той каза в микрофона:
— Прегледай всички записи от онова време. Изброй събитията, които помниш.
Почти едновременно се чу:
— Готов съм за изпълнение. Трябва да взема окис на диметилхидрофторгоаза и да го свържа с оксиферокалцийпенотусирозикамонал, да го загрея до петдесет градуса и да го свържа с…
Около половин час апаратът изброяваше различни реакции и маневри, които е трябвало да изпълнява по времето, когато частите му са били лабораторни роботи. Александър Николаевич пръв осъзна, че потокът от лабораторни спомени може да продължи безкрайно, и го прекъсна с нов въпрос:
— Помниш ли какво имаше в големия енцефалер?
— Помня — отвърна апаратът.
Полковникът изразително сви рамене и се дръпна от микрофона. Александър Николаевич уточни:
— В големия енцефалер се намираше създаваният от нас изкуствен супермозък. После го откраднаха от енцефалера. Кой направи това?
— Никой не е действал против волята на Великия господар — отвърна апаратът. — Ония, които живеят в мене, изпълняваха неговата воля.
— Нали ви казах — тържествуващо започна Дятлов, но Александър Николаевич го изгледа така, че той млъкна.
Затова пък, като се възползва от кратката пауза, полковникът отново взе микрофона и попита:
— Как изглеждаше Великия господар?
— Той беше прекрасен.
— Опиши го подробно.
На полковника много му се искаше да каже: нарисувай словесен портрет.
— Той беше Велик господар.
Александър Николаевич реши малко да промени въпросите:
— Разкажи какво си запомнил най-добре от нещата, които станаха тогава.
— Необикновена светлина. Ново видение. Умение да виждам скритото. Умение да чувствам онова, което дотогава не познавах.
Внезапно от вътрешността на апарата прозвуча музика, чу се песен:
— Влюбил се веднъж роботът в обикновена земна жена…
— Ето че се появи и жена като в класическата криминалистика — пошегува се полковникът.