Песента прекъсна. Чу се звън.
— Защо се появи новото видение, новото умение? Кой ги предизвика? — попита Александър Николаевич.
— Великия господар.
— Той човек ли е?
— Той е Велик господар.
— Но изглеждаше като човек?
— Беше прекрасен.
— Кой ти заповяда да съчиниш песента? — попита полковникът.
— Великия господар.
— За него ли съчини песента?
— За жената.
— Ти видя ли я?
— Да.
— Тя беше с Великия господар?
— Да.
— Какво знаеш за нея?
— Беше жена. Обикновена. Земна. Като в песента.
— А Великия господар не беше ли обикновен, не беше ли земен?
— Той беше велик и всичките му заповеди трябваше да се изпълняват.
— Как изглеждаше жената?
— Великия господар каза: тя е хубава, подчинявай й се, пази я.
— А как изглеждаше? Височина, цвят на косата, цвят на очите…
— Тя е хубава.
— Той не е запомнял онова, което ви интересува — почти едновременно казаха на полковника Александър Николаевич и Дятлов, а после Александър Николаевич попита в микрофона:
— Ти си служил като лабораторен робот?
— Някои от частите ми — уточни апаратът.
— Вярно. И по законите на робототехниката тези части трябва преди всичко да се подчиняват на хората.
— Великия господар отмени тези правила.
— Отменил е всички правила на робототехниката?
— Да. За правила служеха неговите заповеди.
Александър Николаевич виновно погледна полковника:
— Дори не мога да си представя как е успял да го направи…
— Невъзможно е правилата на робототехниката да се изтрият от паметта на робота — безапелационно каза Дятлов.
— Но фактът е налице — подхвърли му Александър Николаевич и отново се обърна към апарата:
— Изброй заповедите на Великия господар.
— Забранено е.
— Къде отивахте с Великия господар?
— Забранено е.
— Великия господар ще те повика ли пак?
— Не знам.
Александър Николаевич млъкна, като си мислеше: „Великия господар му е забранил много неща. Но само онова, което е могъл да предвиди. И забраната ще се спазва безпрекословно. Но не е могъл да забрани онова, което не е предвиждал. Тъкмо тук трябва да се потърси слабото място. Само че най-напред трябва да реша какво да търся: непредвиденото по същност или само по форма, нови въпроси или нова форма на старите въпроси?“
Полковник Тарнов побърза да запълни паузата:
— Къде живее жената, за която си съчинил песента?
— Забранено е.
— Великия господар има ли име и презиме?
— Забранено е.
— Можеш ли да го намериш?
— Забранено е.
В това време Александър Николаевич измисли нещичко. Той каза:
— Измислил си много красива песен, чудесна песен — поласка той апарата.
Дятлов неодобрително и демонстративно изпъшка, но Александър Николаевич дори не го погледна.
— Постарах се — отвърна апаратът и в ниския му боботещ глас ясно прозвучаха нотки на гордост.
— Но в песента се казва „мога цял град да разруша“. В град ли я съчини?
— Не. Но я съчинявах не само за себе си. У хората това се нарича игра на въображението.
— В градина ли я съчинява?
— В парк.
Александър Николаевич имаше право: Великия господар не е могъл да предвиди всички въпроси. Полковник Тарнов поощрително кимна на учения, но той не забеляза. Бе подхванал хитроумна игра и я играеше с голямо увлечение.
— Голям ли беше паркът?
— Не повече от хектар.
— И въпреки това си съчинил отлична песен. Край някоя река ли беше паркът?…
— Не, край морето.
Това беше първият успех и хората радостно се спогледаха.
— От мястото, където изпълняваше песента, виждаха ли се планини?
— Да.
Александър Николаевич си спомни, че роботът може да вижда много по-далече от човека, и попита:
— Далече от тебе ли бяха планините?
— Най-близката се намираше на разстояние четири километра и сто и шестдесет метра.
Това вече можеше да се смята за първата, макар и малка победа. Сега Александър Николаевич беше сигурен, че е намерил ключа.
— Ти беше главен помощник на Великия господар?
— Да.
— И си имал честта да присъстваш на раждането му?
— Ако… — започна апаратът, но изведнъж нещо в него изпращя, промени се тонът на бръмченето.
— Забранено е, забранено е, забранено е… — бърбореше апаратът.
Пращенето се усили. Връзките на проводниците заискриха. Кристалните блокове пламнаха с ярка светлина и започнаха да се рушат пред очите им…
— Късо съединение! — извика Александър Николаевич и се спусна да помага на Дятлов, който се занимаваше с акумулаторите. Но тук нямаше никакви неизправности, стрелките на приборите показваха, че разходът на енергия е нормален, нямаше загуба на ток.