Аля отново внимателно се взира в лицето на Юра. То не се е променило. Дори дишането не се е ускорило, не се е забавило…
— Стига, луди човече! — с възхищение и ужас казва тя. — Веднага да престанеш!
Произнася тия думи, без да мисли над тях, просто защото трябва да каже нещо, да изрази онова, за което не намира подходящи думи. Минават вече няколко минути, а пулсът го няма.
— Стига — моли тя и в гласа й се появява истинска тревога. — Страх ме е…
— Добре — съгласява се той. — Нали сама ме помоли да ти покажа какво мога.
Юрий наблюдава как се променя лицето й, как изчезва ямичката над носа й и по кожата се образуват ситни бръчки — като малки вълнички край морския бряг, които предвещават буря. Но буря не се разразява — очите губят сухия си остър блясък, в тях се образуват две тъмни езера. Те стават все по-дълбоки и по-дълбоки. И ето че се сливат в едно, някакъв водовъртеж го грабва и го повлича към дъното…
Юрий още неведнъж демонстрираше на Аля тайнствените си възможности. Отпускаше длани върху раменете й и на нея й се струваше, че през дланите в нея се влива удивителна сила, която я окриля и издига в такива висини, за които по-рано не е и мечтала. Появяваше се такава яснота на мисълта, че Аля изведнъж разбираше неща, които до вчера не можеше да разбере.
Веднъж я заболя ударената преди време ръка и Юрий с едно докосване премахна болката. Аля предположи, че това е самовнушение, и очакваше болката отново да се обади. Нали прекрасно знаеше, че на удареното място има пукнатина, която се е запълнила с костни образувания.
— Та ти не можеш с едно докосване да излекуваш механична травма!
Юрий не каза нищо, но ръката вече не я болеше. Оттогава Аля не настояваше той да отиде на лекар.
Веднъж късно вечерта се прибираха у дома. Няколко пийнали момчета преградиха пътя им.
— Ей — каза един мършав хлапак, смачкан сякаш от валяк, — остави спътницата си. Ние самички ще я изпратим.
— Добре — отвърна Юрий и се дръпна настрана. — Вие с нея вървете напред, а аз ще ви следвам.
Един от момците, нисичък здравеняк, се опита да улови Аля за ръката. Тя направи крачка назад.
— О, не, това не й харесва — каза Юрий и отстрани момъка.
Двама други с кикот хванаха Юрий за лактите. Той леко разпери ръце… Момците паднаха на земята.
— Защо си толкова груб? — каза предводителят им и дебнешком тръгна към Юрий. — Та те не искаха да те повалят.
Юмрукът му като камък, изхвърлен от прашка, удари Юрий по челюстта.
Юра дори не се олюля. С едната си ръка изви врата на побойника, с другата го сграбчи за яката и го вдигна. Чу се прашене на плат. Юрий подхвана момъка с другата си ръка и леко, като кукла, го хвърли през двуметровия стобор на строежа.
Чу се глух удар в земята и кратък стон.
Когато крачките на избягалите хулигани стихнаха, Юрий, сякаш нищо не е било, улови Аля подръка и я поведе към къщи. Тя го поглеждаше с уплаха и възхищение. Когато вече се приближиха до къщата, той попита:
— Да не ми се сърдиш?
— Какво говориш! — прошепна тя. — С тебе не ме е страх от нищо. Ти не приличаш на другите.
— На кого не приличам? — Юрий леко се дръпна настрана.
Тя не усети промяната в настроението му.
— На никого от хората, които познавам. Правиш всичко другояче. Говориш, усмихваш се и дори се мръщиш не като всички останали.
И отново не забеляза бързия му уплашен поглед… През нощта Аля на няколко пъти се събуждаше и се заслушваше в дишането му. То беше равномерно и дълбоко, но кой знае защо, й се струваше, че той не спи.
На сутринта, след като се изми и облече, тя надникна в спалнята, за да се сбогува. Юрий стоеше пред огледалото и се оглеждаше. Казваше нещо и свиваше устни като Аля. Тя чу: „Юра, ти не си като другите“.
Аля позна своя глас, своята интонация и се разсмя: реши, че той й прави номера.
Веднъж Юрий седеше на стола до прозореца и разглеждаше минувачите. Това беше едно от любимите му занимания.
— Искаш ли да ми помогнеш?
Той наведе глава и потърка буза в ръката й.
— Слушам и се подчинявам, господарке. Да разруша града или да построя замък?
— Нещо по-трудно. Иди в магазина за сметана и мляко.
Когато той беше вече при вратата, Аля викна:
— Купи и парче свинско месо за кюфтета. Около триста грама…
Магазинът беше в същата сграда и когато минаха двадесет минути, откакто Юра бе излязъл, Аля започна да нервничи. Минаха още десет минути. Аля вече тръгваше да го търси, когато Юрий се появи.
Найлоновият плик в ръката му беше прекалено голям, дръжките заплашително пропукваха. Юрий доволно се усмихваше.