Юрий гледаше през прозореца. Там, зад мътното сълзящо стъкло, плющяха дъждовни струи и миеха паважа. По челото на Юрий се появиха някакви линии, сякаш там ей сега трябваше да се образуват бръчки. Но не се образуваха докрай. Той поклати глава.
— Трудна гатанка ми задаваш, последователко. Нали за да изпълня молбата ти, най-напред трябва сам да разбера защо мисля тъкмо така и защо само на пръв поглед изводите ми изглеждат толкова странни?
— Наистина, защо? — подзе Аля.
— Един човек смяташе, че мисля по законите на геометрията на Лобачевски. Друг смяташе, че цялата работа е в това, че оперирам с цели, неделими информационни полета…
Аля започна да подозира, че той иска да отбегне отговора, и строго попита:
— А в действителност?
Той се приближи до нея, нежно разроши нежната й пухкава коса и въздъхна.
— Трябва да се ориентирам в алгоритмите, да ги анализирам…
— Е, и какво? Мозъците ни са еднакви!
Пръстите му престанаха да рошат косата й, замряха. Тя освободи главата си и го погледна в очите. Те бяха неподвижни, изцъклени…
Слухът за необикновената лекарка-целителка се разнесе из града и при Аля се затълпиха болни. Тя изпадна в доста трудно положение. Като чу оплакванията й, Юрий неочаквано предложи:
— Защо не уредиш да постъпя на работа при вас? Ще ти помагам.
— Но ти не си лекар.
— Няма значение. Нима не си се убедила?
Тя бързо сведе очи.
— Но диплома…
— Диплома ли? — Той се опитваше да си спомни нещо. После повтори така, сякаш не знаеше значението на самата дума: — Диплома…
— О, фокусник такъв! Това съвсем не е най-добрата от шегите ти. За постъпване на работа е нужна най-обикновена диплома, каквато има всеки специалист…
— А ти имаш ли?
— Разбира се. Кой ще ме остави да лекувам болните без диплома?
— Покажи я.
Тя сви рамене.
— Не ми ли вярваш?
Мътната пелена в очите му се разтопи, те заблестяха живо и лукаво. Аля каза с облекчение:
— Шегуваш се.
— И все пак покажи я.
Тя се наведе, погледна го отблизо в лицето. Тревогата, която се бе стаила в своето потулено ъгълче, излезе оттам и се изправи в цял ръст. За да я пропъди, Аля го целуна по устните — сега те бяха неестествено корави и безжизнени.
Тя послушно извади дипломата си и я показа на Юрий. Той я отвори, внимателно я прочете и се засмя:
— Значи тебе човек може да те разиграва, както си иска! Оня, който внушава на другите, на свой ред лесно се поддава на внушение.
„Излиза, че се е преструвал? И толкова правдоподобно?“ Тя беше готова да му повярва, но тревогата не я напускаше. По някакъв начин Юрий почувства състоянието й.
— Добре, бебче, ще ти открия още една моя тайна. Недей да се перчиш, и аз имам същата диплома.
— Лекарска диплома? Имаш две дипломи — като лекар и физиолог?
— Досетлива си…
— Тук ли е дипломата, у тебе?
— Разбира се.
Аля не се решаваше да го помоли да покаже дипломата си, макар че много й се искаше. Тя намери друг ход.
— В такъв случай още утре ще говоря с директора. А в други ден заедно ще отидем в болницата и ще те назначат.
— За твой помощник. Верен роб на своя господар.
— Чудесен помощник-магьосник.
— Иначе не съм съгласен.
Той каза това сериозно и твърдо, без да оставя място за възражение. Аля не знаеше какво да си мисли. А после се разчувства: „Ама какво правя аз? Та той иска да стане така, че цялата слава да е моя. Трябва да се радвам, да му благодаря…“
Аля отиде заедно с Юра при главния лекар на болницата.
— Харесвате ли си помощника, Алина Ивановна? После да не се разкайвате? — поощрително й намигна главният лекар, добродушен шишко с модни светлоруси мустаци, които висяха чак до брадичката му. То се знае, слуховете за новия годеник на „нашата докторка“ вече бяха стигнали до него.
Главният лекар „не забеляза“ състоянието й. Той бързо се обърна към Юрий.
— Дайте си дипломата, колега.
Юра извади от новата си чанта нова-новеничка диплома.
— Значи били сте в един курс с нашата Алина Ивановна! — извика главният лекар и се закани с пръст. — Ама че конспиратори!
Аля учудена вдигна очи.
— Добре, добре, ще ви запиша и двамата в нашия драматичен кръжок, там да разигравате тия водевили! — Широката усмивка на началника беше рекламно ослепителна. — В дипломата ясно е посочено: институт, факултет, година на завършване. Всичко съвпада. Ама че конспиратор била нашата Алина Ивановна!
Аля стоеше ни жива, ни умряла. Ръцете и краката й бяха омекнали. Една мисъл пулсираше в мозъка й: „Кой е той? Кой е?“
Обзе я лошо предчувствие, което не й даваше да диша. Трябваше незабавно да изясни поне част от истината. Тя не отговаряше на шегите на главния лекар и едва дочака двамата с Юра да излязат от кабинета. Замъкна го на стълбищната площадка, между етажите. Там никой нямаше да им пречи. На Аля й се струваше, че вика, макар че всъщност шепнеше: