— В името на всичко свято, кажи ми кой си?
Той мълчеше.
— Защо ме измъчваш така? С какво съм го заслужила? Каквото и да е, искам да знам. Не ми ли вярваш, кажи, не ми ли вярваш?
— Просто не знам какво да ти кажа — рече Юра. Колкото и чудно да беше, гласът му звучеше толкова искрено, че подозрението й започна да се разсейва. „Но дипломата? Откъде я е взел?“
— Подправил ли си дипломата?
— Магьосникът вече става и фалшификатор! Не е ли твърде много за един човек?
— Е, да, разбира се, с теб сме били в един курс и заедно сме тичали към студентския стол. Жалко само, че тогава изобщо не съм те забелязвала.
— „Най-после той се срещна с нея и тутакси за булка взе я“ — издекламира Юрий, като се включи в играта. — И ето че всичко се разбра.
— Ще бъде „всичко“, когато кажеш откъде си взел дипломата. — Аля разбираше, че е по-добре да не засяга този въпрос. Мислено се наричаше упорита магарица, на която най-после й е провървяло, но бяга от собственото си щастие. И въпреки това със същата упоритост препускаше лудешки във все същата посока.
— Оттам, откъдето и ти — отвърна той.
— От института? Значи там са направили фалшификацията?
— Не знаех, че това се нарича фалшификация — каза той така, сякаш нямаше нищо нередно.
— Но си завършил нашия институт? Може би като са ти издавали дипломата, просто са сбъркали годината?
— Най-после се досети, нехайна ученичке — комично въздъхна той. — Пиша ти тройка!
— А в коя година всъщност си завършил института?
Очите му се присвиха, превърнаха се в тесни цепнатини, скриха се под мощното надвиснало чело. В тях проблеснаха мълнии.
— Какво значение има? Нали се убеди, че мога да лекувам хора? Или документът струва повече от умението?
— В такъв случай защо…
— Защо, защо? Омръзна ми да ме разпитваш. Някой е сбъркал нещо в дипломата. Трябва ли заради това да хабим толкова думи?
Аля забеляза мълниите в очите му.
„Видя ли сега, магарице такава? — помисли си тя. — Загуби просяка и срещна принц. Да, принц! Той те обикна и искаше да ти помогне. Да, да ти помогне! И не само искаше — помогна ти! И на тебе, и на твоите болни. Но ти си свикнала с просяците, с техния начин на живот, с техния етикет. На ти сега! Дотегна на принца! Да, дотегна му! Той ще си отиде и ще намери хиляди като тебе! И никоя от тях няма да му задава глупави въпроси. Да, няма!“
В очите й заблестяха сълзи и известно време ги удържаше само женският й навик да мисли за грима, който може да потече от ресниците, та на всичко отгоре Юра ще я види разплакана и грозна. Но ето че сълзите бликнаха и потекоха по бузите, като оставяха две тъмни пътечки…
Той я улови за ръката, привлече я към себе си:
— Глупаво бебче…
И все пак Аля беше щастлива. Най-после в живота й се бе появил човекът, за когото тя мечтаеше още от малка — умен, силен, своеобразен, с когото не можеш да скучаеш. Никога не знаеш отнапред какво ще каже, какво ще направи, ден с ден не си приличат. Мислите, думите и постъпките му са неочаквани, оригинални, макар че тя не винаги може да ги разбере. Може би тъкмо затова у нея се поражда тревога. Но радостта от общуването с него, преклонението пред него са по-силни. Аля шепне:
— Нали завинаги ще бъдеш мой?
Очите му помътняват. Той пита, загледан встрани:
— Защо хората непременно искат да запазят, и то „завинаги“, онова, което не може да се запази?
У нея се породи предишното чувство — останала е сама на безкраен перон. Гласът й трепна:
— Каниш се да си отидеш?
— Говорех изобщо…
— А аз — за нас.
Тонът й учуди Юра.
— Какво ти е, бебче?
Не отговори…
— Искаш завинаги да съм твой?
— Нима питаш?
— Ако някой иска да запази човека, чувството, мига, винаги може да го направи.
— Как?
Юрий стана, отиде при прозореца. Силуетът му ясно се очерта на фона на забързаните облаци. Изглеждаше, че той лети, като разблъсква леко облаците. После се върна при нея и се отпусна в креслото — любимото кресло на мъжа й. По лицето му Аля отгатна: той не е с нея, далече е.
— Човекът има едно удивително качество — каза Юрий. — То му позволява отново да преживее миналото.
— Да го преживее? Не грешиш ли? Нима може да се върне миналото?
Очите му в миг променят цвета си.
— Не само да се върне, а и нещо повече. Това качество ти позволява да подобриш миналото, да го видиш такова, каквото искаш… Помниш ли: „Но в паметта ми скрита е такава мощ, че връща образите и ги размножава… като пороен дъжд се лее ден и нощ и като сняг вали… ала не се стопява“. Да, говоря за човешката памет. За нейната способност да възпроизвежда и комбинира онова, което човек иска.