А през оная вечер, за която си спомни, той влезе в кафене „Мечта“. Няколко седмици оперативната група се мъчеше да надуши следите на бандита по прякор Грошик. Тарнов не случайно бе влязъл в „Мечта“. Отиваше на друго място, но когато мина край вратата на кафенето, „нещо сякаш го подтикна“, както понякога казват. Той послуша вътрешния зов, без дори да се опита да анализира, да потърси в паметта си случайната информация за мястото на юношеските срещи на Грошик с другаря му от детинство. Това той направи доста по-късно…
Когато видя в кафенето група пийнали младежи и пред тях един момък с „локумени“ крака, сива пореста кожа и татуировка на късопръстата ръка, отпусната върху чуждото рамо, Тарнов с някакво шесто чувство разбра, че това е търсеният.
— Ей, паяк — казваше Грошик на непознатия мъж, — това момиче ще го танцувам аз!
В тясното дворче, където излязоха „да си поприказват“, неспокойната душа на бандита тревожно се сви, когато „студентът не се шубелдиса“ и не „драсна да бяга“. Грошик видя зад стобора тичащи хора и в миг разбра всичко. Той се опита да стигне до портата, но на пътя му стоеше невъзмутимият „студент“. Грошик замахна със силната си ръка. В последния миг Тарнов, който направи класическа подсечка, видя в късопръстата му ръка нож. Но беше твърде късно, бандитският нож се заби в хълбока на своя собственик чак до кованата дръжка.
Колегите му изобщо не можеха да разберат защо Семьон Антонович е готов да заплаче, застанал над ранения бандит.
Те не знаеха нищо за горчивото детство на момъка, за наследената от бащата-алкохолик болест, за неизгладимия печат, който тя бе сложила върху живота на Грошик, как веднъж той все пак се опитал да се измъкне от кръга, да „тури пепел“ на миналото. Но слепотата на чиновника, при когото Грошик отишъл да иска работа, била оня фатален тласък, който го върнал обратно в порочния кръг.
И ето че днес тук, в кафенето на крайбрежната улица в курортното градче, интуицията отново подсказваше на Тарнов: нещо ще стане. И макар че вече се бе нахранил и можеше да си отиде, полковникът седеше, поглеждаше ту към хората в залата, ту към естрадата и търпеливо чакаше.
Пред микрофона отново застана жената с ярки пайети на роклята. Аплодисментите на публиката бяха слабички, но певицата не се отчайваше. Тя махна с ръка, ярката светлина в залата угасна, останаха матово да светят само аплиците по стените. На естрадата заблестяха очите на метална маска на робот, спусната някъде от тавана.
Чу се рязката музика на електронните инструменти, певицата протегна ръце към маската и запя:
Полковникът се наведе напред, столът под него жално изскърца. Той изведнъж си спомни къде съвсем наскоро бе слушал тази песен.
На тъмната естрада ярко блестяха очите на маската. Тарнов улови за лакътя салонния управител, който минаваше край масата му.
— Приятна песен — каза полковникът. — Защо не съобщават името на автора?
— Не зависи от нас. — Салонният управител сви рамене. — Авторът на песента е неизвестен.
— А как са я научили вашите музиканти?
Салонният управител се смути, хвърли бърз подозрителен поглед към събеседника си.
— Извинете, с кого имам честта?…
Няколко минути по-късно ръководителят на джазовия оркестър, четиридесетгодишен мършав брюнет, и един младичък музикант с лице на херувим вече седяха срещу полковник Тарнов в малката гримьорна на артистите.
— Записахме песента от неговия магнет. — Брюнетът кимна към „херувима“. — Нашите посетители винаги я посрещат с възторг. Обърнахме се към ВААП3, за да научим името на автора, но там песента не е зарегистрирана. Ако авторът се обади, готови сме да платим хонорар, както му е редът…
— Как сте успели да запишете песента на магнетофон?
— Там беше. — Музикантът посочи с тънкия си дълъг пръст към прозореца. — В парка на санаториума има една затънтена алея. Обичам на нейните пейки да прослушвам нови записи. Веднъж случайно чух, че някакъв почиващ учеше робота си на тази песен. Каза му: „Запомни, ще я изпееш после на една жена…“
— Познавате ли този човек? — попита Тарнов, като едва сдържаше вълнението си.
— Не.
Полковникът извади от джоба си снимка.