— Имаш ли семейство? Женен ли си? За кого мислиш?
— Ето значи как ставало… — едва чуто промълви той.
— Кое? Не ме измъчвай, говори… — Тя разтърси раменете му. — Какво има?
— Струва ми се, че съм се влюбил в тебе, бебче.
Някаква мощна вълна я грабна, издигна я на гребена си и я завъртя в лудешка радост.
— Наистина ли?
— Наистина. С мене става нещо странно. Не мога да се владея, да се наблюдавам отстрани.
— Не си длъжен да оставаш наблюдател. Това се случва на всеки човек. Така и трябва да бъде!
— На всеки човек… — повтори той.
Гласът му беше странен, толкова странен, че Аля го почувства дори в този миг. Усети, че с думата „човек“ е свързано нещо, за което е по-добре да не му напомня сега. От само себе си й дойдоха необходимите думи:
— Ти си първият истински човек, когото срещам — прошепна тя.
Отново и отново повтаряше едно и също, едни и същи думи, подсказани от чувството й. Те бяха сплав от нежност и страх, че може да загуби нещо, от детска безпомощност и майчинска прозорлива загриженост.
— Виж каква си била! — учуден шепнеше в отговор той. През нощта тя на няколко пъти се събуждаше и дълго го гледаше крадешком, през полупритворените си ресници. Той лежеше с отворени очи, без да се преструва, че спи.
— Ето значи как ставало… — едва чуто мълвяха устните му. В гласа му звучеше такава болка, че Аля не издържа:
— Довери ми се, мили. Разкажи ми всичко и ще ти олекне.
— Спи! — Юрий затвори очи. — Трябва сам да разбера всичко. Спи.
Нощем те скитаха по безлюдните улици. Листата на дърветата потрепваха от ветреца, в самите им крака се валяха купища сребърни монети, изковани от сноповете лунна светлина. В главата на Аля неспирно звънтяха думите: „Редом с щастието…“
Какво беше това: думи от песен или заглавие на книга?
Редом с щастието, редом с щастието…
Тя измисляше различни предлози, за да се притисне по-плътно до него: ту й ставаше студено, ту я дострашаваше, ту просто се „препъваше“…
Редом с щастието, редом с щастието… Тая фраза не я оставяше на мира, настройваше я ту мечтателно, ту лудешки. Редом с щастието…
„А защо редом? Това не ми подхожда. Просто с щастието. Аз съм щастлива. Щастлива съм!“ Тя тихо се засмя. Юрий я погали по рамото, зави й се свят…
— Имате ли цигари?
Една тъмна фигура се отлепи от стената на сградата. Иззад ъгъла излязоха още трима. Съвсем млади момчета, юноши.
Юрий се спря, все още с ръка върху рамото на Аля, с любопитство погледна момчето и попита:
— Родителите ти разрешават ли ти да пушиш?
— Тяхната работа е най-малко тридесет пъти на ден да казват „забранявам“. Правят си тренировки с нас, беззащитните.
— Магазините са затворени — жално каза второто момче, — а ужасно ни се пуши.
— Много сте млади, не бива да пушите — назидателно рече Юрий. — Пушенето е вредно. Никотинът, който се съдържа в десет цигари, може да убие кон.
Аля лекичко го побутна и направи гримаса: сиреч не се захващай с тях.
— Цял ден в училище ни пеят тая песен. А сега е нощ, учителите трябва да спят — измърмори момчето и се извърна към другарите си: — Тръгвайте, тук нищо няма да излезе!
— Чакайте! — спря ги Юра. — Наистина ли не знаете, че никотинът е вреден? Има специално решение на комисията на ЮНЕСКО.
Той пусна Аля и прегради пътя на момчетата, не им даваше да си тръгнат. Едното от тях се опита да го блъсне.
— Чичо, ама оставете ни на мира — примоли се третото момче.
— Юра, да се прибираме — каза Аля.
— Чакай — рече Юра. — Нима не мога да ги убедя, че е вредно за самите тях? Нима човекът в нищо не може да бъде убеден? Дори в нещо, от което зависи здравето му?
Лицето му беше непреклонно.
„Когато в него се пробуди експериментаторът, споровете са безполезни — помисли си Аля. — Експериментира с всички околни, изучава ни, сякаш самият той не е като нас.“
Юра за миг се разсея и момчетата хукнаха в различни посоки, за да се избавят от нравоученията.
Юра с два скока настигна едното, пъхна го като кукла под мишницата си и се втурна подир второто на уличното платно.
Разгорещени от спора, нито Аля, нито Юра, нито пък момчетата не можаха да чуят лекото бръмчене и не забелязаха, че в небето като ножици са се разперили лъчите на фарове.
Автомобилът изкачи стръмното нанагорнище и навлезе в уличката. По стените на сградите зашариха бързи сенки. Те ту се начупваха по зъберите на храсталака, ту ставаха огромни като великани.
— Юра! — предупредително извика Аля.
Той рязко обърна глава срещу връхлитащата кола. Ярко осветеното му лице се изкриви в ядна гримаса. Обзета от предчувствие за неминуема беда, Аля затвори очи. Чу се трясък на смачкан метал и пластмаса. После втори удар — по-тежък, по-глух…